А понеже се изисква висина, има нужда и от стъпала, и от противоречие на стъпала и качващи се по тях! Да се изкачва иска животът и изкачвайки се, да се превъзмогва.
Този несекващ прачовешки ритъм е единственият видим маршрут на Невидимия върху земята. Растенията, животните и хората са стъпалата, които Бог създава, за да стъпва по тях, изкачвайки се.
През творческия синтез на „Рапорт пред Ел Греко“ връзката с двамата парижки ментори е обобщена така: „Дълбоки и свещени са раните, които ми отвори Ницще и които мистичните билки на Бергсон не можеха да изцерят. За миг ги облекчаваха, но скоро те отново се отваряха и рукваше кръв. Защото това, което желаех дълбоко в себе си, когато бях млад, не беше изцелението, а раната“. Казандзакис се отъждествява с Ницше, дори на характерологично и физическо ниво, в ролята му на разрушител на старото и неработещото, но за да оформи новия си позитивен възглед за свят, за да създаде и спаси убития от Ницше Бог, той ще прегърне идеите на Бергсон.
Установено е, че базисният философски принцип, върху който се гради „Аскетика“, е своеобразният метафизичен витализъм, изповядван в „Творческата еволюция“ на Анри Бергсон. Животът е безначален и нескончаем устрем на Вселената, твърди Казандзакис още в предисловието. Този устрем не е друго, освен Бергсоновата „жизнена сила“ (élan vital), творческия импулс, който поражда формите на живата реалност чрез една неспирна и одухотворяваща динамика. Казандзакис деифицира този жизнен порив, превръща го в Бог, чиято основна същност е борбата. Думите материя, живот, нагорнище и надолнище се използват в „Аскетика“ по начина, по който ги конципира Бергсон. От него произтича и идеята за преобразуването на материята в дух, за чието изразяване Казандзакис прибягва до християнския термин „преосъществяване“ (metоusiosis).
„Аскетика“ се вдъхновява и от други трудове на Анри Бергсон: „Опит върху непосредствените данни на съзнанието“ и „Материя и памет“, които Казандзакис познава и цени. Едва ли ще сгрешим, ако приемем, че кулминацията на „Аскетика“ — частта, озаглавена Видението — е изградена върху концепта за квалитативното психологическо време, което Бергсон разграничава от другото време — хронологическото и квантитативното. Последното е неспособно да обхване действителността в нейната цялост, понеже я насича на подлежащи на измерване сегменти. Първото, напротив, е креативно, то може да бъде обхванато от съзнанието и да се яви като последователност от качествени промени, които се сливат в единна цялост, иначе казано, в чиста продължителност (durée), способна да обеме цялата психологическа еволюция на човека — в миналото, настоящето и бъдещето. Сходна с идеята за квалитативното време е Бергсоновата дефиниция на паметта като съживяване на минали картини, които се смесват с нашите възприятия за времето и дори ги изместват встрани. Особено полезна за креативността на артиста, твърди Бергсон, е „неволната памет“, която по неведоми пътища превежда до съзнанието тъмните дълбини на душата — „сякаш в една светкавица“. Можем да видим как тази Бергсонова светкавица проблясва и в „Аскетика“:
Сгъстявам до един-единствен мълниеносен миг сеитбата, поникването, цъфтежа, плоденето и гибелта на всяко едно дърво, животно, човек, звезда и божество.
Цялата Земя е като семе, поникнало в гънките на мозъка ми. В главата ми избухва като малка няма светкавица онова, което безчет години се мъчи да порасне и върже плод в тъмната утроба на материята.
Ах! Ако можехме да зърнем тази светкавица, да я задържим за миг, да я превъплътим в човешка реч! Ако можехме да закрепим тази мигновена вечност, която обема всичко — минало и бъдеще, — но без огромното любовно завихряне да застине в неподвижността на словото!
Превъртай пред погледа си хода на човечеството в продължение на век, после на два, после на три, после на десет — колкото векове са по силите ти. Упражнявай окото си да гледа как народите се движат през големи отрязъци от време.
Носим се из бурното море. В един мълниеносен жълт проблясък ние осъзнаваме, че сме поверили богатството, децата и боговете си на някаква черупка.
В един светкавичен проблясък аз съзирам, че върху най-високия връх на силата се прегръща последната и най-страховита двойка: Ужасът и Мълчанието.