„«Аскетика» беше написана в Германия през 1923 г., за да изрази душевната тревога и надеждите на един комунистически кръг от германци, поляци и руснаци, които не можеха да дишат с лекота в рамките на тесния, назадничав и материалистичен възглед на комунистическата идея. Нека тази «Аскетика» бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“.
В следващото издание от 1945 г. тази бележка вече не е включена, защото новите маршрути на Казандзакис са зачеркнали валидността ѝ.
Малко след публикуването на „Аскетика“ Казандзакис предприема ново пътуване до Русия. Той е единственият представител на Гърция, официално поканен от съветското правителство да посети Москва по случай юбилейните тържества за десетгодишнината от Октомврийската революция. В навечерието на пътуването, през септември 1927 г., пише до Елени, че е дълбоко развълнуван, задето отново ще види Русия, и че щял да вземе със себе си няколко английски екземпляра от „Аскетика“, за да ги раздаде на хората в Москва: „Малко е опасно да правя пропаганда на посткомунизма, който комунистите сигурно много мразят, обаче трябва…“.
Докато извършва няколкомесечната си обиколка на Русия, която впрочем задълбочава разрива му с комунизма, Казандзакис намира време да подобрява текста на „Аскетика“: зачерква, нанася поправки, прави добавки и размествания. Най-съществената промяна е включването на нова част със заглавие Мълчанието. Написана е през юни 1928 г. в Беково, „в една прекрасна борова гора, на час път от Москва. Огромни дървета, невероятно гъсти, слънцето изгрява в полунощ“. Ето как съобщава за това на приятеля си Превелакис:
„Добавих една малка глава — Мълчанието, — бомба, която взривява цялата «Аскетика». Но в сърцата на малцина ще избухне тя“.
Чрез този атентат, прицелен право в сърцето на „Аскетика“, Казандзакис доброволно анулира водещото ѝ послание. Това е и основната причина да бъде обвиняван в нихилизъм. Обвиненията визират главно последното изречение от веруюто, с което се закрива книгата: след като е обявил за блажени ония, които са се борили за спасението на Бог и които са се слели с него в едно, той прогласява, че трижди блажени са прозрелите, че „онова едно не съществува“. Това решение обаче би могло да се интерпретира не толкова като израз на нихилизъм, колкото на субективен релативизъм (както предлага Врасидас Каралис). Отказвайки се от собствените си идеи, Казандзакис се отказва да ги налага и на читателя, освобождава го да следва личния си вътрешен вик и да търси свой път към спасението.
Добавената част на книгата ознаменува още нещо: разочарованието на автора от реалностите на революционната практика и завръщането му към аскезата, само че този път към нейната последна еволюционна форма: „Тази най-висша степен на аскезата се нарича Мълчание“. Склонна съм да мисля, че този обрат се проектира и в съдбата на заглавието на творбата. Първото издание от 1927 г. носи латинския титул „Salvatores Dei“ („Спасители на Бога“), като под него с по-дребни букви е написано „Аскетика“. Във второто издание от 1945 г., както и във всички следващи издания, гръцкото заглавие вече е изнесено напред. По този начин още върху корицата на книгата динамиката на практическите действия по спасяването на новия Бог бива изтласкана на втори план от статичната аскеза на мълчанието.
Колкото и да се опитваме да уловим идейните влияния в „Аскетика“, със сигурност нещо ще продължи да се изплъзва. Към горния схематичен обзор биха могли да се добавят дуализмът на античните гностици, испанските мистици, идеите за нова религия на Ангелос Сикелианос, масонските устави, теософските учения с модния им аватар Кришнамурти и още, и още. Това, което изглежда като ницшеанско умонастроение, би могло да е чисто и просто отглас от екзистенциализма, който витае в интелектуалния климат между двете световни войни. Но обаянието на „Аскетика“ едва ли се дължи на философските ѝ концепции, които не са особено оригинални. Силата на въздействието ѝ извира по-скоро от особения стил, от кратките като проблясък на светкавица текстови сегменти, от ритъма, който ту забавя темпото си в по-умозрителни пасажи, ту го учестява, следвайки задъхания порив на емоцията. Сякаш това определя и основната задача на преводача: да се настрои към сърдечния ритъм на автора и да съхрани пулсациите на трескавата му кардиограма, като пренарежда думите, но без да накърнява специфичната им радиация.