Да подчиня земята, водата и въздуха, да покоря времето и пространството, да усетя по какви закони се съчетават и непрестанно прииждат отраженията, които се надигат от нажежената пустош на ума — каква полза от това?
Копнея само за едно: да разбера какво се крие зад видимото, коя е тайната, която ме ражда и убива, дали зад видимия и несекващ поток на света се крие някакво невидимо и неподвижно присъствие.
Ако умът не може, ако не е негово дело да извърши отчаяния героичен щурм отвъд границите, нека сърцето ми съумее да го стори!
Отвъд! Отвъд! Отвъд! Отвъд човека търся невидимия бич, който се стоварва връз него и го тласка към борбата. Отвъд животните дебна, за да зърна първозданното лице, което се бори да остави своя отпечатък върху изменчивата плът, създавайки, стъпквайки и отново разпръсквайки безчислени маски. Отвъд растенията се опитвам да разпозная първите несигурни стъпки на Невидимия в калта.
Заповед отвътре:
— Копай! Какво виждаш?
— Хора и птици, вода и камъни!
— Копай още! Какво виждаш?
— Идеи и сънища, мълнии и привидения.
— Копай още! Какво виждаш?
— Нищо не виждам! Безмълвна нощ, пихтиеста като смъртта. Сигурно е смъртта.
— Копай още!
— Ах! Не мога да разбия междинната тъмна стена! Чувам викове и вопли, чувам крила от другия бряг!
— Не плачи! Не плачи! Не са от другия бряг! Тези викове, вопли и крила са твоето сърце!
Отвъд ума, крача изтръпнал по ръба на свещената пропаст на сърцето. Единият ми крак се вкопчва в сигурната пръст, другият блуждае над мрачната бездна.
Зад всичко видимо долавям някаква бореща се същност. И искам да се слея с нея.
Долавям, че и онази, бореща се зад видимото, същност напира да се слее с моето сърце. Но помежду ни е тялото и ни разделя. Помежду ни е умът и ни разделя.
Какъв е моят дълг? Да стъпча тялото и да се втурна към Невидимия, за да се слея с него. Умът да замълчи, за да чуя вика на Невидимия.
Разхождам се по ръба на бездната и тръпна. В мен воюват два гласа.
Умът:
— Защо да се погубваме, преследвайки невъзможното? Длъжни сме да признаем границите на човека в свещената градина на петте сетива.
Но другият вътрешен глас — нека го наречем шеста сила, нека го наречем сърце — се противи и вика:
— Не! Не! Никога не признавай границите на човека! Разбивай границите! Отричай онова, което виждат очите ти! Дори да умираш, казвай: „Смъртта не съществува!“.
Умът:
— Бистро и неумолимо е окото ми и вижда всичко. Животът е игра, представление, което изнасят петимата актьори на тялото ми. Следя го ненаситно, с неизразимо любопитство. Не съм простодушният и лековерен селянин, който би се качил на сцената, намесвайки се в тази кървава комедия. Аз съм факирът фокусник, който седи неподвижно на кръстопътя на сетивата и гледа как светът се ражда и изчезва, как тълпите пристъпват и крещят по многоцветните пътеки на суетата. Сърце, наивно сърце, смири се и се покори!
Но сърцето подскача и вика:
— Аз съм простодушният селянин и се втурвам на сцената, и се намесвам в хода на света!
Захвърлям мерките и теглилките, не се приспособявам! Следвам дълбинния си сърдечен ритъм.
Отново и отново питам, блъскайки по хаоса: „Кой ни посажда на тази земя, без да ни е искал позволение? Кой ни изтръгва от тази земя, без да ни е искал позволение?“.
Аз съм мимолетно и слабо създание, направено от кал и сънища. Но усещам, че вътре в мен се вихрят всички сили на Вселената.
Преди да са ме съкрушили, желая да отворя очи за миг и да ги зърна. Не си поставям друга цел в живота.
Желая да открия някакво оправдание, за да живея и понасям ужасната всекидневна гледка на болестта, грозотата, неправдата и смъртта.
Тръгнал съм от едно тъмно място — Утробата. Отправил съм се към друго тъмно място — Гроба. Някаква сила ме изстрелва от тъмната пропаст. Някаква друга сила неудържимо ме тегли към тъмната пропаст.
Не съм осъденият, когото са напоили с вино, за да размътят възприятията му. Трезво и с бистър ум напредвам по пътя между двете бездни.
Търся начин да кимна на другарите си, преди да съм умрял. Да им подам ръка и да успея да им промълвя, да им подхвърля една пълноценна дума. Да им разкажа как си представям този преход и накъде си мисля, че вървим. И че е нужно да настроим стъпките и сърцата си, всички заедно.
Да успея да кажа на другарите си една проста дума, една парола, като на съзаклятници!
Да, целта на Земята не е животът, не е човекът. Тя е живяла е и ще живее и без тях, те са нетрайните искрици на шеметното ѝ въртене.