Тялото ни е кораб, който плава по тъмносините води. Коя е целта ни? Корабокрушението!
Защото Атлантикът е водопад, защото Новият свят съществува само в човешкото сърце. И ненадейно в някой ням водовъртеж ти и цялата галера на света ще потънете във водопада на смъртта.
Твой дълг е да насочваш корабния нос към бездната спокойно и смело, без надежда. И да си казваш: „Не съществува нищо!“. Не съществува нищо! Нито живот, нито смърт. Гледам материята и ума, които се гонят, сливат се, раждат и изчезват като две несъществуващи любовни привидения, и си казвам: „Тъкмо това желая!“.
Вече знам: не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, избавил съм се от ума и сърцето, изкачил съм се по-високо, свободен съм. Тъкмо това желая. Не желая нищо друго. Търсех свободата.
Пътят
Но изведнъж — пронизителен вик отвътре: „Помощ!“.
Кой вика?
Напрегни се и се заслушай: сърцето на човека цялото е вик. Допри ръка до гърдите си, за да чуеш — вътре в теб някой се бори и крещи.
Твой дълг е да чуваш този Вик — всяка минута, денем и нощем, в радост и тъга, сред всекидневните си нужди. Твой дълг е да го чуваш според вътрешната си нагласа: трогнато или сдържано, със смях или плач, действайки или размишлявайки. Да се опитваш да разбереш кой е онзи, който е в опасност и крещи. И как всички заедно можем да тръгнем на бой за свободата му.
В най-голямата радост някой в нас вика:
— Боли ме! Искам да избягам от радостта ти! Задушавам се!
В най-голямото отчаяние някой в нас вика:
— Не се отчайвам! Боря се! Забивам нокти в главата ти, изскубвам се от тялото ти, изскубвам се от земята, не се побирам в мозъци, имена и действия!
В най-огромната добродетел някой се надига отчаяно и вика:
— Тясна е добродетелта, не мога да дишам. Малък и тесен е Раят, не ме побира. На човек ми прилича вашият Бог, не го искам!
Чувам този яростен вик и се сепвам. Напрежението, което се надига в мен, за първи път зазвучава като истински човешки глас, обръща се с лице към мен и ме повиква — ясно, с моето име, с името на родителя и на племето ми!
Това е големият и решителен миг. Това е паролата на Пътя. Ако още не си чул онзи раздиращ утробата ти Вик, недей да тръгваш!
Покорно и търпеливо продължавай свещената си служба по първата, втората и третата степен на подготовката.
И се ослушвай: посред съня, любовта и творчеството, посред някое безкористно славно деяние или в дълбока безнадеждна тишина може внезапно да чуеш онзи Вик и да тръгнеш по пътя.
Досега сърцето ми течеше, изкачваше се и слизаше заедно с Вселената. Но откакто чух онзи Вик, вътрешността ми и Вселената са разделени на два лагера.
Някой в мен се намира в опасност и вика с протегнати ръце: „Спаси ме!“. Някой в мен се изкачва, залита и вика: „Помощ!“.
По коя от двете вечни пътеки да поема? Внезапно усещам, че целият ми живот зависи от това решение. От него зависи целият живот на Вселената.
От двете пътеки избирам възходящата. Защо ли? Без разумни доводи, без никаква увереност. Знам колко безсилни са умът и дребните човешки уверения в решителни моменти като този.
Избирам възходящата пътека, защото към нея ме тласка сърцето. „Нагоре! Нагоре! Нагоре!“ — крещи сърцето и аз го следвам доверчиво.
Усещам, че страховитият първозданен Вик иска това от мен. Заставам на негова страна! Отъждествявам съдбата си с него.
Някой в мене се мъчи да повдигне тежест, да отмести плътта и ума, побеждавайки навика, леността и нуждата.
Не знам откъде идва и накъде отива той. Долавям хода му в ефимерната си гръд, дочувам пъхтенето му, настръхвам, когато го докосвам.
Кой е той? Наострям слух, поставям знаци, душа въздуха. Изкачвам се, търсейки по-нагоре, задъхвам се. Започва страшният и тайнствен Път.
Първо стъпало: Аз
Не съм добър, не съм чист, не съм спокоен! Непоносими са моето щастие и моето нещастие, изпълнен съм с неразчленими гласове и мрак. Въргалям се из топлата ясла на плътта, облян в сълзи и кървища. Боя се да говоря. Окичвам се с изкуствени пера, крещя, пея, плача, за да потисна безмилостния вик на сърцето.
Аз не съм светлина, аз съм нощ, но един пламък пронизва и разяжда дълбините ми. Аз съм нощ, разяждана от светлината.
Негодуващ, залитайки в мрака, правя рискован опит да се оттласна от съня и доколкото е по силите ми, само за миг да стъпя на краката си.
Едно слабо и непокорно вътрешно дихание отчаяно се бори да надвие щастието, умората и смъртта.