Не ти говориш. Не само племето ти вика в теб. В теб напират и викат — бели, жълти и черни — безчет човешки поколения. Освободи се и от племето си. Старай се да се вживееш във всеки един човек, който се бори. Виж го как се изтръгва от животните, как се мъчи да се изправи на крака, да подреди неразчленимите си крясъци, да запази пламъка в огнището, да съхрани ума си между костите на черепа.
Изпълни се с милост към това създание, отскубнало се в някакво утро от маймуните, голо и беззащитно, без бивни и рога, само с една искрица огън в крехкия череп.
То не знае откъде е тръгнало и накъде отива. Но иска да покори земята, обичайки, работейки и убивайки.
Погледни към хората, съжали ги. Виж себе си сред хората, съжали се. В мътния здрач на живота всички ние се докосваме, опипваме се, питаме се, вслушваме се. И викаме за помощ!
Ние тичаме. Знаем, че тичаме към смъртта, но не можем да спрем. И тичаме.
Тичаме с факла в ръка. За миг лицето ни е осветено, но щом предадем факлата на сина си, внезапно угасваме и пропадаме в Ада.
Майката гледа напред, към дъщерята. Дъщерята също гледа напред, отвъд тялото на мъжа си, към сина. Ето как прекосява тази земя Невидимият.
Тласкани от гигантските и безпогрешни тъмни сили, всички ние гледаме напред безмилостно.
Извиси се над нетрайната крепост на тялото и погледни назад към вековете. Какво виждаш? Животни, целите в косми и кръв, се възправят яростно от калта. Животни, целите в косми и кръв, се спускат яростно от върховете.
Двете пълчища се сливат с рев, като мъж и жена, и се превръщат в кълбо от кървища, кал и мозък.
Огледай се наоколо. Народите никнат от пръстта като трева и пак се завръщат при пръстта като тучна тор за бъдеща сеитба. Земята се угоява от пепелта, кръвта и мозъка на хората.
Безброй човеци се губят посред пътя, раждат се и умират ялови. В мрака внезапно зейват ями, пропадат народи, в неясната глъч се дочуват несвързани заповеди, човешкото стадо подплашено се разпръсва.
Внезапно разпознаваме — под нас, край нас и в бездната на сърцето си — слепите, ненаситни, безсърдечни и безумни сили.
Носим се из бурното море. В един мълниеносен жълт проблясък ние осъзнаваме, че сме поверили богатството, децата и боговете си на някаква черупка.
Вековете се надигат и рухват като тъмни, пихтиести, кървави вълни. Всеки миг е зейваща бездна. Взирай се в тъмното море, без да се олюляваш. Гледай в очите бездната — всеки миг, без фантазии, наглост и страх. Без фантазии, наглост и страх. Но и това не стига. Направи още една крачка. Воювай да придадеш смисъл на безразборните човешки битки.
Обучавай сърцето си да управлява колкото е възможно по-просторна арена. Превъртай пред погледа си хода на човечеството в продължение на век, после на два, после на три, после на десет — колкото векове са по силите ти. Упражнявай окото си да гледа как народите се движат през големи отрязъци от време.
Потапяй се в тази гледка с търпение, обич и пълна безкористност, докато лека-полека светът започне да диша в теб: нека войниците се осветят, нека се слеят в сърцето ти, нека се припознаят като братя.
Сърцето слива онова, което умът разделя, прелива извън полето на нуждата, пресътворява битката в любов.
Тръгни по ръба на ненаситната пропаст и се опитай да приведеш в ред гледката. Повдигни многоцветния покров на тайната — звездите, моретата, хората, идеите. Придай образ и смисъл на безобразната и безсмислена безкрайност.
Събери в сърцето си всички страхове, пресъчетай всички подробности. Спасението е кръг — затвори го!
Какво ще рече щастие? Да изживееш всички нещастия. Какво ще рече светлина? Да гледаш с ясно око всеки мрак.
Ние сме една скромна буква, една сричка, една дума от гигантската Одисея. Потопени сме в една гигантска песен и проблясваме с блясъка на нищожните раковини, когато са потопени в морето.
Какъв е нашият дълг? Да вдигнем поглед от текста — само за миг, колкото е по силите ни — и да поемем дъха на презморската песен. Да слеем премеждията, да придадем смисъл на пътуването, да се борим неспирно с хората, боговете и животните, бавно и търпеливо да изградим в ума си кея на Итака като плът от плътта ни.
Бавно, с ужасни мъки човешкото дело се извисява като остров над океана на нищото.
Върху този денонощно укрепван харман се трудят, обичат, надяват се и чезнат човешките поколения. Новите поколения стъпват върху черепите на бащите си, продължават да работят над бездната, мъчат се да опитомят ужасната тайна. Как? Обработвайки една нива, целувайки една жена, изследвайки един камък, едно животно, една идея.