Добри Жотев
Атеист
Напуснахме село — баща ми се реши да работи като копач в рудниците на Перник. Не подхождаше подобна орисия на деликатната му особа, но се врече пред майка ми и той да стане като хората. Това се случи през оная нощ, когато се прибра на разсъмване по бели гащи — беше си проиграл панталона на карти.
Вече повече от година удържаше обещанието си. Отиваше редовно на работа и за кратко време с помощта на майстор Драган успя да вдигне двуетажна къща. Макар и недовършена, къщата имаше две потегнати стаи, където живеехме.
Майка ми беше щастлива. Угаждаше му повече отколкото трябва от страх да не би пак нещо да му текне. Но ето че веднъж се прибра с доста голямо закъснение. Обезпокоена, мама му помогна да свали почернелите от въглищен прах кюмюрджийски дрехи, поля му да се измие и уж между другото вметна:
— Къде се забави?
Той седна на разхалтавения стол и рече:
— По работа бех.
Това „по работа“ никак не я успокои, но повече не посмя да попита. Добре познаваше нрава му — току-виж цялата махла се събрала да я отървава. Повъртях се в стаята и тръгнах на училище. По пътя, а и в клас ми беше потиснато. Прибрах се надвечер. Баща ми се стягаше за нощна смяна. Щом ме видя, неочаквано започна да ме поучава:
— Гледай мене и пример земай! Ако не учиш, това те чака. Че се завираш под земята и бел ден няма да видиш…
Слушах загледан встрани, а мама мълчаливо му подаваше дрехите. Накрая, за да го отвлека от поученията, рекох:
— Днеска, като се разхождахме с Цветан, минахме покрай гробищата. Там те видях с майстор Драган…
Педагогът се изненада:
— Щом си ме видел, защо не дойде?
— Не ми се влиза в гробища — отвърнах намръщено.
— И на мене не ми се влиза — въздъхна той, — ама сичките сме за там.
Майка ми се намеси предпазливо:
— Да не е умрел некой?
— А, умрел, никой не е умрел. Купих место.
— Место ли?
— Место, не знаеш ли какво е место?
— Знам, ама… нали си имаме место и къща правиме на него.
— Абе, къщата си е къща, временна работа, а за умирачката требе… вечно жилище!
Мама съвсем се слиса:
— А защо думаш никой не е умрел.
— Е, се некогаш че умре…
— Кой?
— Кой, та кой! Само за тоя, що не се е родил, нема умирачка. Купих место за гроб.
— За чий гроб?
Баща ми позамълча, опря казмата на варосаната стена и натърти:
— За моя, та за чий? Двамина синове имам и една черка, ама я се сети некой паметник да ми дигне, я не!
— Ако си майтап правиш, това ич не е за майтап — продума едвам чуто мама.
Кандидатът за паметник опита да се разсмее, но от смеха му нищо не излезе. Накрая се зае да внесе яснота:
— Те повече от година у рудниците копам. Знае ли човек… Лани не бяха ли затрупани сума копачи. По̀ лани пък избухна гризу… Що народ изгоре. Само инженерът остана жив, ама по-добре да беше изгорел — страх да те е да го погледнеш.
Обясненията му не внесоха никакво спокойствие. Мама мълчеше нажалена. Тогава той нагази в древната история:
— Защо се безпокоиш — рече й, — голямо чудо станало. Старовремските египетски фанфарони също са си купували место и са си правели гробници — пирамиди им викат. До ден-днешен от цел свет одат там и се чудят. Два метра му требе на човека, а фанфарона дигнал пирамида, по-голема от Голо бърдо.
Мама преглътна с усилие:
— Ти нещо да не си фанфарон?
Познавачът на древните култури примига ситно-ситно:
— Кам да бех! Е, барем можем место за гроб да си купим и паметник да си направим.
Без да благодари за урока по стара история, мама излезе на двора. Там върху стъкмено от тухли огнище се захвана да топли вода. Очите й, макар и без сълзи, плачеха. Усещала е, че тези гробове и паметници не предвещават нищо добро и че ще последват по-неприятни събития.
Подир няколко дни, връщайки се от работа, баща ми попита припряно не е ли идвал майстор Драган. Мама отвърна със слаба искрица надежда:
— Не е! Защо, горните ли стаи че баданосва?
— И на горните стаи че дойде ред — каза уклончиво следовникът на египетските „фанфарони“, — друга работа имаме сега.
Другата работа беше ясна. Майка ми не продума повече. Угрижена излезе на двора и след малко внесе тенджерата с вече сварената леща. Наряза хляб и мълчаливо ни покани да обядваме. Тя самата с мъка преглъщаше залците си. В същото време майстор Драган почука на вратата и някак си колебливо влезе. Личеше, че се чувства неловко. Приятелят му го покани:
— Буюрум на софрата, Драгане. И бъди рахат, не се притеснявай, на сичките, що ги видиш тука, съм известил като какво уйдурдисваме с тебе.
Драган остави на леглото някакъв пакет, увит във вестник, и седна на масата. До края на обяда кусна десетина лъжици. Баща ми рече: