— Дай сега да видиме що си свършил!
Майсторът пресегна към леглото, взе пакета и като го сложи на коленете си, бавно разви вестника с думите:
— Те що съм натаманил!
Пред очите ни се откри изработен от восък макет на бъдещия паметник. Върху висок постамент ангел сочеше небето. Крилата на ангела бяха изваяни толкова тънки, че ми се стори, че ей сега ще ги разтвори и ще литне. Не липсваше и ограда с вратичка.
Баща ми гледа внимателно и дълго макета и възкликна:
— Алал ти вера, майстор Драгане! Сичко си измайсторил баш като що требе! Бравос!
Спонтанната похвала поласка майстора, та от неудобство наведе глава и продума от скромно по-скромно:
— Благодарим ти за добрата дума! Тебе на устата — мене на сърцето… А тоя пусти ангел! Що зор видях, докато да го натаманим!
Дотук нещата вървяха добре, но тъкмо в ангела се вторачи баща ми.
— За убав, убав е ангела, ама по-добре е било гявол да туриш.
— Голям майтапчия си — засмя се Драган.
Но майтапчията пресечи смеха му, като го увери, че никакъв майтап няма.
Майсторът прокара длан по тютюнджийските си мустаци и колебливо промърмори:
— За гявол и гявол да турим… ама поповете… Ти видел ли си паметник с гявол?
— Не съм.
— Е, щом не си видел — окуражи се Драган, — от къде на къде ти текна такова нещо?
Баща ми се опъна:
— Абе, човече, що му е на гявола?
— А ти кажи — що му не е!
Застъпникът на дявола примига нервно, после се овладя и подхвана издалече:
— Слушай сега да ти обясним какво нещо е гяволът! Требе да знаеш, че преди да стане гявол е бил ангел господен. Най-първият ангел е бил.
— Айде сега!
— Айде, не айде, пише го у Библията. Наричали го Деница. Много неща позволявал господ на ангелите и често им думал: „Чада мои, радвайте се на божията виделина, яжте божия хляб и божията вода пийте! Сичко е измайсторено от мене и от сърце ви го давам. Само едно не давам — никой да не опитва да научи тайната на моя майсторлък…“
На това място Драган го прекъсна:
— Така си е, големият майстор не си предава майсторлъка.
— Така е, ама не е баш така — възрази тълкувателят на светото писание. — И най-големият майстор има чираци, учи ги да станат калфи и накрая ги прави майстори.
— Верно, прав си — призна Драган и замълча.
Баща ми също замълча, но само за да придаде повече тържественост на разказа и отново подхвана:
— Слушали ангелите господа — никой не искал божия хатър да чупи. Единствен ангелът Деница опитал да понаучи нещо от майсторлъка му. Щом открил тая работа, господ побеснял, разжалвал го като първи ангел, посипал го със сажди, турил му рогове, нарекъл го дявол и… айде на грешната земя. Питам те — да искаш на майсторлък да се научиш това грех ли е?
Майсторът Драган запали цигара и отвърна примирено:
— Не е грях.
— Не е грееех — заключи защитникът на нечестивия. — А господ от тоя ден, къде седне, къде стане, се за грешник го нарочва. Значи господ е един голем лъжльо и клеветник. Разбра ли, клевет-ник!
— Така излиза — съгласи се Драган и изпусна кълбо лютив дим.
— Излиза я — разсмя се баща ми и додаде: — Господ е предрешен гявол. И сичките му ангели са предрешени гяволи. Думай сега защо да не туриме гявола на паметника на местото на тоя, що си го турил?
Майсторът изгаси цигарата и рече с досада:
— Ако е до мене, турям го… ама поповете!
Разпаленият атеист се замисли:
— Аман от тебе! Поповете, та поповете… Е, щом е така, нека ангел си остане! Само да земеш да му туриш рогове!
— Айде сега — намръщи се Драган, — къде си видел ангел с рогове?
Баща ми не се предаваше:
— Те, погледни! — и насочи показалец към главата на ангела. — Тука и тука рогчета, се едно косата малко се е повдигнала на тия две места. Поповете няма и да забележат.
Този път Драган се позамисли и измънка колебливо:
— Така като що кажеш, комай може.
От тоя ден майсторът идваше от време на време да осведомява докъде е стигнала работата. Разговаряха за бял мрамор, за желязо и цимент. Заедно с това баща ми престана да ходи редовно на работа. Понякога се връщаше по нощите. Мама беше сигурна, че играе комар. Не стига това, ами един ден неочаквано заяви:
— Намислил съм да продам къщата.
— Само такова нещо нема да правиш! — почти извика майка ми.
— Ти се не бой — заутешява я той, — с парите от продажбата че завъртим търговия и че купим два пъти по-убава от тая къща.
Мама знаеше, че в момента си вярва, но самата тя не вярваше на приказките му. Познаваше характера на мъжа си — щеше да проиграе всичко до грош. Затова отчаяно се съпротивляваше. Но въпреки протестите, въпреки сълзите й продаде почти довършената къща. Останалото се сбъдна според нейните предвиждания. В края на краищата, се върнахме на село.