Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света
Въведение
Историята на човечеството е изпъстрена с политически убийства. В градината на Белия дом полицаи проверяват посетителите с детектори, които трябва да открият бомбата в джоба на евентуалния атентатор. Колата на президента на Съединените щати е непробиваема. Въпреки това пазят го стотици обучени полицаи, действуват ефективни електронни устройства, гарантиращи безопасността му. Това не е нито прекалена, нито излишна предпазливост. На американския континент, включително Латинска Америка, атентаторите изпратиха на онзи свят над осемдесет президенти.
В много случаи, дори и в тези, когато можем да говорим за политически мотиви, подбудите за атентата се съпътствуват от общочовешки, лични чувства: ненавист, отмъщение, прекомерна чувствителност и честолюбие, не-задоволеност, лъжлива надежда за спечелване на власт. Това са чувства, които вълнуват както самите атентатори, така и онези, които стоят в задкулисието на политическото убийство.
Не винаги целта на покушителя е смъртта на ненавиждания или осквернен политик. Понякога атентаторът може да иска с постъпката си да обърне вниманието на обществеността върху неудържимото положение, може да иска да разбунтува общественото мнение, да предупреди, а понякога и да сплаши. Но може ли изстрелът на отделния убиец или покушението на организирани заговорници наистина да променят посоката на правителствената политика? Не! „Индивидуалните атентати като революционна тактика — казва Ленин — са нецелесъобразни и вредни. Единствено масовото движение може да се смята за истинска политическа борба.“
В много случаи атентаторите, за които ще стане дума в книгата, не бяха сами — имаха дълбок политически тил. Атентатът като средство в политическата практика не липсва в нито един исторически период от библейско време до наши дни. Подготовката, провеждането и последиците от атентата са огледало на времето, едно от прозорчетата към историята. При едно поглеждане през него може да се разбере връзката между историческите събития.
Нямах намерение да пиша история на атентатите. Исках само да спра вниманието си върху някои случаи, да припомня или да разкрия някои драматични епизоди от историята, да се опитам да разбера мотивите, довели до решението да се убие даден човек.
Подборът на случаите е субективен. Читателят и историкът може да възразят защо съм включил този, а не онзи атентат. От приложения в края на книгата преглед и на някои други политически убийства се вижда, че материалът е огромен. Подборът може да бъде извършен от различна гледна точка. Аз избрах единствено възможната: посочвам случаите, които ми въздействуваха най-много със своята драматичност и исторически обсег на действие. Спрях се на тези атентати, които може би ще ни накарат да се позамислим.
Авторът
Тирани срещу тирани
Историята на царските родове е богата на злодеяния. Синовете не са се гнусели от отцеубийството, бащите без угризение на съвестта са се избавяли от неподходящите си синове, братът е убивал брата.
Семейството на Филип II Македонски не прави изключение.
Филип II (382–336 пр.н.е.) е основател на Македонската империя, забележителен пълководец, умен държавник, изкусен дипломат, талантлив и интелигентен мъж. Той завладява Северна Македония, завзема пангайските златни мини, печели богатства и политическа мощ, побеждава в безброй битки и дори установява хегемония над федерацията на гръцките градове държави.
Вероятно той е бил доволен от постигнатото. Но съпругата му Олимпия се стремяла към световна империя. След като не успява да склони Филип II към следващи завоезания, тя залага на сина си Александър.
Александър е роден през 356 г. пр.н.е. Негов учител е Аристотел — един от най-известните философи на древна Гърция. На четиринадесет години Александър е вече офицер. Още от самото начало се изявява като изключителен стратег, има всички необходими качества, за да се впусне да разширява границите на наследената империя. Той е най-славният владетел на своето време, но начинът, по който неговата майка му помага да поеме царския жезъл, е недостоен за този велик мъж.
Обичайно за онова време е било мъжът да има повече жени. Филип вече не понасял Олимпия, която при всеки удобен случай го упреквала, че не е достатъчно честолюбив, и се оженил за младата и красива Клеопатра от рода на Птоломеите, съименница на известната египетска царица.
И макар че рядко едната съпруга е ревнувала другата, царското достолепие на Олимпия било накърнено от новия брак и тя решава да замине за родния Епир. Не след дълго Филип и Клеопатра се сдобиват със син. Олимпия осъзнава, че е допуснала грешка, като прибързано е напуснала мъжа си и е изоставила позициите си в двора. Тя разбира, че поради необмисленото и оттегляне нейният син Александър губи правото си на престолонаследник. Наследник на Филип ставал некръсте-ният още син на Клеопатра. Планът на честолюбивата майка рухвал. Но Олимпия не се предава.