Карел Чапек
Атила1
На сутринта пратеникът се върна откъм края на гората и донесе вестта, че на югоизток през нощта е имало огнено зарево. Тоя ден пак ръмеше, мокрите дървета едвам тлееха; трима от бежанците, укрити в урвата, умряха от дизентерия. Тъй като нямаше какво да се яде, двама мъже бяха отишли при пастирите отвъд гората; те се върнаха късно следобед, целите измокрени и изтощени до смърт; едва можаха да разберат от тях, че положението е много лошо: овците мрат и кравите се подуват; когато единият от тях поискал да прибере собствената си телица, която поверил на пастирите, преди още да избягат в гората, пастирите се нахвърлили върху тях със сопи и ножове.
— Да се помолим — каза попът, който беше болен от дизентерия. — Всевишният ще се смили.
— Господи, помилуй — загъгнаха обезсърчените хора. В този миг между жените се разрази шумна свада заради някакъв вълнен парцал.
— Какво има пак, проклетите му женоря — изрева кметът и отиде да нашиба жените с камшик. С това безпомощното напрежение намаля, мъжете отново се почувствуваха мъже.
— Тия коняри не могат стигна дотука — изказа мнение един брадясал мъж. — Къде ти, в тия урви, из тоя гъсталак… Конете им били малки и мършави като кози.
— Да ви кажа ли — възрази един раздразнителен човечец, — по-добре да бяхме останали в града. Малко ли данъци сме платили за крепостните стени… За тия пари можеха да се издигнат стени до небето, кажете, а, не съм ли прав?
— Нима не знаеш — подигра се охтичавият бакалавър. — За тия пари можеха да се издигнат стени от баници. Иди си отхапи късче — малко ли хора лапаха от тях, батинка, може да е останало нещо и за тебе.
Кметът предупредително изпъшка; тоя разговор очевидно беше съвсем не на място.
— Ако питате мене — държеше на своето раздразнителният гражданин, — при такива крепостни стени конницата… Няма да ги пуснем в града и свършено. И можехме да си стоим на сухо.
— Ами върни се тогава в града и се скрий под юргана — посъветва го брадатият.
— Какво ще правя там сам — възрази раздразнителният. — Аз само казвам, че трябваше да останем в града и да се защищаваме… Имам право да кажа, че е станала грешка, струва ми се. Толкова пара потрошихме по тия крепостни стени, а сега излиза, че за нищо не ги бива! На какво прилича това!
— Така или иначе — рече попът, — трябва да се надяваме на божията помощ. Нали Атила е само един неверник…
— Бич божи — обади се един калугер, който трепереше от треска. — Божие наказание.
Мъжете загубиха желание за приказки; на тоя трескав калугер му дай само проповеди да държи, поне да беше от техния град. Нали си имаме свой поп. Той си е наш, поддържа ни и не ни ругае толкова за греховете. Като че кой знае колко сме прегрешили, мислеха си мъжете кисели.
Беше престанало да вали, но тежки капки все още тропаха под дърветата. Боже, боже, боже, пъшкаше попът, измъчван от болестта.
Привечер стражите домъкнаха един младеж с окаян вид: бежанец от изток, от завзетата територия.
Кметът се изпъчи и се зае да разпитва младежа; изглежда беше привърженик на мнението, че такава една служебна работа трябва да се извършва по колкото се може по-строг начин. Да, каза младежът, хуните са вече на около единадесет мили оттук и бавно се придвижват напред; завзели неговия град, видял ги бил, не, Атила не бил виждал, видял обаче някакъв друг генерал, един шишкав такъв. Дали са изгорили града ли? Не, градът не бил изгорен, генералът издал прокламация, че цивилното население нямало от какво да се страхува, но че градът трябвало да осигури фураж, храна за войската и не знам какво още. И че гражданите трябвало да се въздържат от враждебни прояви против хуните, инак те щели да прибягнат до най-строги репресии.
— Ама нали тия неверници избиват и жените и децата — твърдеше със сигурност брадатият.
— Казват, че не — каза младежът.
В техния град не било така. Той самият се бил скрил в една купа слама, но когато майка му му казала за слуховете, че хуните щели да мобилизират младите мъже, за да пасат стадата им, през нощта избягал. Това било всичко, което знаел. Мъжете останаха недоволни.
— Та на всички е известно — заяви един от тях, — че хуните отсичат ръцете на пеленачетата, а пък какво вършат с жените, не е за приказване.
— Аз не съм чул за нещо подобно — каза младежът, като че ли се извиняваше. Поне в техния град не било толкова лошо… И колко били на брой ли? Около двеста души били, повече едва ли имало.
— Лъжеш — извика брадатият. — Всеки знае, че са повече от петстотин хиляди души. Където минат, всичко минава под нож, всичко става на пепел.
1
АТИЛА — хунски владетел (433–453), известен под прозвището „бич божи“. От държавата си на Среден Дунав, която по това време включвала почти всички германски и славянски племена, предприемал грабителски нашествия в околните земи с намерение върху развалините на римската империя да основе велика хунска империя. На опустошителните му набези бил турен край с поражението му на Каталаунските полета в 451 г. от римския държавник Аеций и съюзените с него вестготи, бургунди и франки.