— Заключват хората в хамбарите и ги запалват — каза друг.
— Децата пък ги набучват на копията си — добави трети, един възмутен бежанец.
— И ги пекат на огън — изтъкна четвърти, който подсмърчаше, тъй като беше хремав. — Проклети неверници!
— Боже, боже — стенеше попът. — Боже, смили се над нас!
— Нещо ме съмняваш ти… — обърна се с подозрение брадатият към младежа. — Как можеш да говориш, че си видял хуните, когато си бил скрит в сламата?
— Мама ги е видяла — изпелтечи младежът, — нали ми носеше храна…
— Лъжеш — извика гръмогласно брадатият. — Общоизвестно е, че откъдето минат, всичко изяждат като същински скакалци. И листа по дърветата не оставят, разбираш ли?
— Всевишни боже, всевишни боже — истерично започна да вие раздразнителният гражданин. — И защо, защо е това? Кой е причината? Кой ги пусна? Колко пари само хвърлихме за войската… Боже всевишни!
— Кой ги е пуснал? — иронично се обади бакалавърът. — Ти не знаеш ли? Попитай византийския император кой ги е повикал тия жълти маймуни! Днес, драги мой, едва ли има човек, който да не знае кой финансира великото преселение на народите. Това се нарича висша политика, разбираш ли?
Кметът важно изпъхтя.
— Глупости. Работата е съвсем друга. Тия, хуните, по родните си места трябва да са умирали от глад… мързеливците му с мързеливци… не са свикнали да работят… никаква култура… гледат само да се наплюскат. И затова са дошли по нашите места… да ни такова… плодовете на нашия труд. Граби, плячкосвай — и карай по-нататък, бандити недни!
— Те са необразовани езичници — каза попът. — Див и непросветен народ. Господ ни изпраща изпитание; да се молим и да му благодарим, и всичко ще се оправи.
— Бич божи — възмутено подхвана проповед трескавият калугер. — Бог ви наказва за греховете ви, бог води хуните и ще ви изтреби като содомяните. Заради разврата, заради богохулството ви, заради твърдостта и безбожието на вашите сърца, заради вашето скъперничество и лакомия, заради греховното ви благоденствие, заради грешната ви страст за пари бог се е отказал от вас и ви е предал в ръцете на враговете!
Кметът заплашително изхърка:
— Внимавай какви ги плещеш, домине: тука не се намираш в черква, разбираш ли? Дошли са да плюскат. Гладници са те, мародери, голтаци…
— Само политика е това — упорито държеше на своето бакалавърът. — Византия има пръст в тая работа и никой друг.
В тоя миг страстно се намеси в разговора един възчерен човек, калайджия по професия:
— Никаква Византия; само казанджиите са виновни за тая работа и само те! Преди три години оттук мина един скитник казанджия и неговото конче беше тъкмо такова малко и мършаво, каквито са кончетата на хуните.
— Е, и какво от това? — попита кметът.
— Как какво от това! — развика се възчерният човек. — Казанджиите са минали предварително, за да видят къде какво има… Шпиони са били те… Тая работа са я направили само казанджиите! Знае ли някой от вас откъде дойдоха? И изобщо какво търсеха тук? Какво, какво… за какво, когато в града си има тукашен, местен калайджия? Само да ни подбиват цените, да ни пречат на занаята… да шпионират… Видял ли ги е някой да влязат в черква… врачуваха… урочасваха добитъка… курви мъкнеха със себе си… За всичко това са виновни казанджиите!
— Има нещо в тая работа — гласно разсъждаваше брадатият. — Особено племе са това, казанджиите, разправят, че ядели и сурово месо.
— Разбойници — потвърди кметът. — Крадат кокошки и каквото им падне.
Калайджията се задушаваше от справедлив гняв.
— Ето виждате ли! Разправят — Атила, а пък то излиза, че са казанджиите! На дъното, на дъното на всичко това са тия проклети казанджии! Урочасаха ни добитъка… изпратиха ни дизентерията… Все те, казанджиите! Трябваше да ги изпобесите всички до един, де кого хванете! Не сте ли… не сте ли чували за казаните на пъкъла? И не сте ли чували, че хуните, преди да тръгнат на поход, бият котлите си? И за децата е ясна връзката тук! На казанджиите да се благодарим за тази война… казанджиите са виновни за всичко… А ти — извика той с пяна на уста, като сочеше чужденеца младеж, — и ти си казанджия, съюзник и шпионин на казанджиите! Затова си дошъл… и ще ни баламосваш, а, казанджия с казанджия такъв, искаш да ни предадеш на казанджиите…
— Да се обеси — изписка раздразненото човече.
— Чакайте, бе хора — гръмогласно викаше кметът към тълпата. — Тя, тая работа, трябва да се разследва… Тишина!
— Какво ще се церемоним с него — пронизително крещеше някой.
Започнаха да се стичат и жените.
Тази нощ се появи зарево и откъм северозапад. Ръмеше рядък дъжд. Пет души от бежанците умряха от дизентерия и кашлица.