Никога няма да може да се подходи с усмивка към пещите на Дахау, към клисурите на Серпентинная.
Опитите да си починеш клекнал и с разкопчан панталон, за един миг, за по-малко от секунда, да се откъснеш от мъките на работата, са достойни за уважение. Но такива опити правят само новаците — нали после е още по-трудно да си изправиш гърба, още повече боли. Но новакът понякога прилага този незаконен начин да почине, краде от казионните минути на работния ден.
И тогава конвоят се намесва с автомат в ръка в разобличаването на опасния престъпник-симулант. Аз самият през пролетта на 1938 година бях свидетел на това как в златния забой на мина „Партизан“ конвоят си тресеше автомата и изискваше от мой другар:
— Покажи си лайното! За трети път клякаш. Къде ти е лайното? — обвинявайки полумъртвия пътник в симулация.
Лайното не беше намерено.
Пътникът Серьожа Кливански, мой колега в университета, втора цигулка в театъра на Станиславски, беше пред очите ми обвинен във вредителство и незаконен отдих по време на отделяне на изпражнения на минус шейсет градуса, — беше обвинен в това, че е забавил работата на звеното, на бригадата, на участъка, на мината, на района, на държавата: като в известната песен за подковата, на която не й достигнал един гвоздей. Серьожа не беше обвинен само от конвоя, наблюдателите и бригадирите, а и от собствените си другари в изцерителния и изкупващ всички вини труд.
В червата на Серьожа наистина не е имало лайна; позиви „за надолу“ обаче е имало. Но е трябвало да си лекар, при това не колимски, а някакъв столичен, континентален, предреволюционен, за да можеш да разбереш всичко това и да го обясниш на другите. А тук Серьожа чакаше да го застрелят по простата причина, че в червата му нямаше лайно.
Но Серьожа не беше разстрелян.
Разстреляха го по-късно, малко по-късно — на Серпентинката по време на масовите гаранински акции.
Моята дискусия с Томас Мор се проточи, но тя отива към края си. Унижожението на всички тези четири чувства, които бяха отъпкани, сломени, смачкани, все още не беше край на живота, защото всички те все пак възкръснаха. След възкресението — пък дори и след едно изкривено и уродливо възкресение на всяко от тези четири чувства — лагерникът седеше над дупката и с интерес чувстваше, че нещо меко пълзи по раздраните от язви черва, не причинява болка, а е нежно и топло, и като че ли на изпражнението му е жал да се сбогува с червата. С пръски и плясък изпражнението пада в септичната яма и дълго плува по повърхността, без да си намери място: това е началото, чудото. Вече можеш да уринираш дори и на части, да прекъсваш уринирането по свое собствено желание. И това също е малко чудо.
Вече срещаш очите на жените с някакъв смътен, неземен интерес — не с вълнение, не, понеже не знаеш какво имаш да им дадеш и дали е обратим процесът на импотентност, пък и по-правилно би било да го наречем кастриране. Импотентността за мъжете и аменореята за жените е постоянно законно следствие от алиментарната дистрофия или, по-просто казано, от глада. Това е този нож, който съдбата забива в гърба на всеки арестант. Кастрирането не възниква заради продължителното въздържание в затвора, в лагера, а по други причини, по-директни и по-сигурни. Разгадаването на въпроса е в лагерната дажба, каквито и да са формулите на Томас Мор.
Най-важно е да се победи глада. И всичките ти органи се напрягат, за да не ядеш прекалено много. Ти си гладен за много години напред. Ти с мъка разкъсваш деня на закуска, обяд и вечеря. Всичко останало не съществува в твоя мозък, в твоя живот от много години. Ти не можеш вкусно да се наобядваш, плътно да похапнеш, да станеш от масата сит — ти през цялото време искаш да ядеш.
Но идва час, ден, когато ти с усилие на волята отхвърляш мисълта за храната, за яденето, за това дали ще има елда за вечеря или ще я оставят за утре за закуска. В Колима няма картофи. Затова картофите са изключени от менюто на моите гастрономически мечти, с пълно основание е изключена, тъй като инак мечтите биха спрели да са мечти: биха станали прекалено нереални. Гастрономическите сънища на колимчаните са за хляб, а не за пасти, за грис, за елдена, за овесена каша, за булгур, за просо, но не и за картофи.
Петнайсет години не бях слагал картоф в устата си, а когато вече бях на свобода, на Голямата земя, в Туркмен, Калининска област, опитах един — картофът ми се стори отрова, непознато опасно ястие, като на котката, на която искат да й напъхат в устата нещо опасно за живота.
Мина не по-малко от година, преди отново да свикна с картофите. Но само свикнах — и сега не съм в състояние да вкусвам с удоволствие картофените гарнитури. Убедих се за пореден път в това, че съветите на лагерната медицина, както и „таблиците за замяна“ и „хранителните норми“ са основани на дълбоко научни съображения.