Голяма работа, картофи! Да живеят времената отпреди Колумб! Човешкият организъм може да мине и без картофи.
Като по-остра мисъл от тази за яденето, за храната, се явява едно ново чувство, нова потребност, която е съвсем забравена от Томас Мор в неговата груба класификация на четирите чувства.
Има и пето чувство: потребността от стихове.
Всеки грамотен фелдшер, колега по ад, се оказва с бележник, в който се записват със случайни разноцветни мастила чужди стихове — не цитати от Хегел или от Евангелието, а именно стихове. Ето, оказва се, каква потребност стои зад глада, зад половото чувство, зад дефекацията и уринирането.
Потребността да слушаш стихове не е отчетена от Томас Мор.
Стихове се намират у всекиго.
Доброволски извлича от пазвата си някакъв дебел мръсен бележник, откъдето се чуват божествени звуци. Бившият киносценарист Доброволски работи като фелдшер в болницата.
Португалов, ръководител на културната бригада на болницата, поразява с образци на прекрасно действащата му актьорска памет, вече смазана и с малко масло от културно-масовата работа. Португалов нищо не чете от хартийки, всичко знае наизуст.
Напрягам мозъка си, който някога е отделял толкова време на стиховете, и за свое собствено учудване виждам, че против волята ми от гърлото ми излизат отдавна забравени от мен думи. Спомням си не своите стихове, а стиховете на любимите ми поети — Тютчев, Баратински, Пушкин, Аненски — те излизат от моето гърло.
Тримата сме в превързочната на хирургическото отделение, където аз работя като фелдшер и съм дежурен. Дежурният фелдшер на очното отделение е Доброволски, Португалов е актьор от културното обслужване. Помещението е мое, отговорността за тази вечер — също. Но за отговорността никой не мисли — всичко се прави без предварително разрешение. Верен на стария си, даже на вечния си навик първо да действам, а после да искам разрешение, аз започнах тези четения в нашата превързочна на гнойното хирургическо отделение.
Час за четене на стихове. Час за завръщане в приказния свят. Всички сме развълнувани. Аз дори издиктувах на Доброволски „Каин“ на Бунин. Стихотворението случайно е останало в паметта ми — Бунин не е голям поет, но за устната антология, съставена в Колима, това прозвуча съвсем на място.
Тези поетически нощи започваха в девет вечерта след проверка в болницата и завършваха в единайсет-дванайсет по среднощ. Аз и Доброволски бяхме на дежурство, а Португалов имаше право да закъснява. Проведохме няколко такива поезонощи, които по-късно в болницата получиха името атински нощи.
Веднага се изясни, че и тримата сме почитатели на руската лирика от началото на двайсети век.
Моята вноска: Блок, Пастернак, Аненски, Хлебников, Северянин, Каменски, Белий, Есенин, Тихонов, Ходасевич, Бунин. От класиците: Тютчев, Баратински, Пушкин, Лермонтов, Некрасов и Алексей Толстой.
Вноската на Португалов: Гумильов, Манделщам, Ахматова, Цветаева, Тихонов, Селвински. От класиците — Лермонтов и Григориев, за който ние с Доброславски само бяхме чували и едва в Колима изпитахме въздействието на удивителните му стихове.
Приносът на Доброволски: Маршак с преводите на Бърнс и на Шекспир, Маяковски, Ахматова, Пастернак — до последните новини на тогавашния „самиздат“. „На Лилечка вместо писмо“1 беше рецитирано именно от Доброволски, пък и „Зимата наближава“2 наизустихме още тогава. Първият ташкентски вариант на „Поема без герой“3 беше произнесен също от Доброволски. Пириев и Ладинина бяха изпратили на сценариста на „Трактористите“ и тази поема.
Ние всички разбирахме, че стиховете са си стихове, а което не е стих, просто не е стих и че в поезията известността нищо не определя. Всеки от нас си имаше собствен подход към поезията и сега за малко да нарека този подход „хамбургски“4, ако този израз не беше така изтъркан. Ние колективно решихме да не губим време в поетическите си нощи с включване в устната ни поетическа антология на такива имена като Багрицки, Луговской, Светлов, макар че Португалов беше с някои от тях в една обща литературна група. Много отдавна ни се беше избистрил този списък. Гласуването ни беше най-тайното възможно — нали бяхме гласували за едни и същи имена преди много години, всеки отделно един от друг, в Колима. Изборът ни съвпадаше в имената, в стихотворенията, в строфите и дори в стиховете, особено подчертани от всеки. Стихотворното наследство на XIX век не ни удовлетворяваше, изглеждаше ни недостатъчно. Всеки рецитираше това, което си спомни и успее да запише през времето, в което имаше прекъсване между тези стихотворни нощи. Не успяхме да преминем към рецитиране на собствените си стихове, макар да беше ясно, че и тримата пишем или сме писали стихове, тъй като нашите атински нощи бяха прекъснати по неочакван начин.
1
Автентичното заглавие на стихотворението на Маяковски е „Лиличка! (Вместо писмо)“. — Б.пр.
3
Поема на Анна Ахматова, завършена в Ташкент, където поетесата е евакуирана по време на войната. — Б.пр.
4
„Хамбургският“ подход или равносметка изразяват автентичното, а не официално признатото място на индивида в съответната йерархия. Твърди се, че в Хамбург при закрити врати са били провеждани спортни състезания, демаскиращи опорочените официални състезания с фалшиви победители. — Б.пр.