Финикийката изведнъж се хвърли на пода и като стискаше здраво коленете на господарката си, страстно промълви:
— Пусни ме в храма, господарке. Те казват, че след една година изпитания ще стана жрица, ще служа като тях на Ащорет-Кибела.
Учудена Таис седна.
— Обясниха ли ти жриците изпитанията? Може би те са такива, че ти не ще поискаш дори да помислиш за храма. Вероятно ще те накарат да служиш на Кибела от най-ниска степен, да се отдаваш, на всеки пришелец…
— Все ми е едно! От нищо не ме е страх! Само да остана тук и да служа на тази, чиято власт изпитах вчера и на чиято сила се покорих!
Атинянката внимателно разглеждаше своята робиня, по-рано язвителна, зла и скептична, а сега — пламнала с огъня и вярата на четиринадесетгодишно момиче. Може би мойра — съдбата на финикийката, я бе довела да служи в храма? Ако тя е намерила себе си тук, все едно, че се е срещнала с любовта. В такива случаи Таис никога не пречеше, макар да загубваше красивите си робини, и отново намираше други, готови с радост да й служат. Таис се заколеба. Тя винаги беше предпазлива, когато решаваше съдбата на своите хора. Освен това тя имаше само За-Ашт. Ще може ли да намери тук, в тоя усамотен град, заместница на За-Ашт? И Таис поклати глава, без да отказва и без да се съгласява.
— Почакай. Най-напред ще разбера как ще постъпят с тебе, после ще потърся кой да те смени.
— О, благодаря ти, господарке, ти не ми отказваш!
— Не бързай да се радваш! Нищо още не е решено — предупреди Таис финикийката, която се зае да я разтрива с удвоена енергия. — Кажи, За-Ашт — замислено запита, обръщайки се на гръб, Таис, — нима не виждаш друг път в живота си, освен да служиш на Майката на боговете? Ти си умна и хубава, а това, че съдбата те е направила робиня, може да се промени… в храма робството е по-лошо, защото е безгранична властта на Кибела.
— Ти не знаеш, господарке, колко са ревниви финикийците, сирийците и другите тукашни народи! Ние, жените, не обичаме красотата у другите жени, а Великата майка изравнява всички под своята ръка.
— Струва ми се, че и на нея й служат по различен начин? — възрази Таис. — Правилно ли съм разбрала? Ти никак ли не ме обичаш?
— Да, господарке! Ти си много красива. Отдавна търся и не мога да открия в тебе недостатък. Ти си тъй гъвкава, както нашите тринадесетгодишни момичета-танцьорки, силна като кобила, гърдите ти са твърди като на младите нубийки в зората на младостта…
— Равносметка, достойна за любовник — разсмя се хетерата, — но какво те обижда тебе?
— Ти си най-хубава от всички наоколо и от мен също!
— И заради това ти си готова на робство в храма?
— Да, да!
Таис сви рамене и не разбра робинята си. След дълго мълчание За-Ашт каза:
— Колко са красиви светлосините камъни върху медната ти кожа, господарке! И твоите сиви очи стават по-дълбоки. Този, който ти е подарил огърлието, разбира от красиви неща.
— Даде ми го главната жрица на Кибела-Рея, Ащорет или Ищар, Майката на боговете с много имена.
— А предишното огърлие сега ще го носиш като колан, така ли?
— Да, като Иполита, царицата на амазонките. — Таис внимателно огледа златния колан и реши да свали всички звезди освен една. Отминали бяха първите победи и успехи, нищо не значеше за нея и подарената от Птолемей звезда. Само последната буква „мю“… жрицата бе казала, „М“ е женски символ от незапомнени времена.
— Ще потърсиш ли майстор да свали звездичките без една? — гласно попита хетерата.
— Позволи ми. Та нали съм дъщеря на златар и все нещо мога…
Финикийката свали колана и като отиде в ъгъла на стаята, измъкна от своите неща мънички клещи, поработи с тях и тържествено закопча на Таис верижката с една звезда.
— Сега равновесието е в центъра — намести тя бившата огърлица и даде на Таис останалите звезди.
— Прибери ги в сандъчето. Ти, изглежда, си майсторка, нима мога да се разделя с тебе?
Финикийката щеше да се натъжи, но разбра, че Таис я дразни и изтича към сандъчето.
— Искаш ли утре да те взема със себе си? — каза хетерата, лениво излягайки се на възглавниците. — Наблизо има езерце със синя вода като лунен сърп. Аз се къпах там днес и отдавна не бях изпитвала такова удоволствие.
— Какво си направила, господарке? — Лицето на За-Ашт се изкриви от страх.
Таис недоволно се привдигна на лакти.
— Ти крещиш като на сирийски пазар! Какво се е случило?
— Казаха ми, че на изток от храма има свещено езеро на Ищар във форма на лунен сърп. Там, далече от всички измиват Ащорет през дните на празненствата… Артемида, струва ми се, така я наричат елините. Всеки, който погледне свещеното деяние, жреците го убиват на място с дълги копия. Страх ме е за теб, господарке. Ащорет е отмъстителна, а не по-малко и нейните служители.