Таис се замисли.
— Добре, трябва да мълчим за моята постъпка. И няма да те взема със себе си, макар че пак ще отида да се къпя.
— О, господарке… — започна За-Ашт и се втурна към вратата на терасата, откъдето се дочу дрънчене на оръжие. Таис наметна отгоре си сребристо покривало. Малко след това в стаята влезе Ликофон.
— Извини ме господарке, че те безпокоя без време — поклони се той.
— Какво се е случило? Боанергос или Салмаах?
— Не, конете са живи и здрави. Пристигна пратеник от войската и донесе писмо от стратега Птолемей. Ето. — Воинът протегна завързано с шнур писмо от тънка кожа, с привързан към него делторион — дъсчица за писане, на която бе означено името на Таис и заповед да се достави незабавно.
Таис сложи писмото на възглавницата, заповяда на воина да седне и изпие едно вино. Финикийката, отдавна очарована от красотата на Ликофон, за миг разреди и поднесе розово вино, кършейки снага и хвърляйки към тесалиеца къси и остри погледи. Младият воин изпи чашата с важен вид и веднага За-Ашт наля втора. Ликофон махна с ръка в знак на отказ и събори лежащия на края на масата бронзов лист. Падайки върху плочите на пода, бронзът иззвънтя високо и проточено. Много скоро на вратата на храмовия проход се почука. По знак на Таис финикийката дръпна резето. В стаята се появи жрица в черна мрежа. Вдигайки ръка към челото си, тя се изправи и безстрастно хвърли поглед към присъствуващите.
— Ах! Какво направи! — каза Таис на войника. — Сега трябва да вървя!
Ликофон, незабелязал упрека, бавно се изправи. Той гледаше, без да откъсва поглед, към черната жрица, сякаш самата Афродита му се бе явила сред морската пяна и блясъка на звездите. Дори атинянката се разтревожи от усещането на чужда сила, на нещо не дотам човешко, което струеше от чудноватата жена, като че ли тя бе ореада — планинска нимфа или легендарен зъл дух, титанида. Жрицата не остана равнодушна към възхищението на тесалиеца, леко наведе глава и като че ли тъмни мълнии излетяха от огромните й очи, довършвайки жертвата. Юношата почервеня, всичката му кръв нахлу в главата. Той наведе очи, като се задържа на силните си крака с удивително правилни ходила. Жрицата, святкайки с острите си огледално металически нокти, отхвърли черното снопче коса, откривайки като пред бой своето свъсено и прекрасно лице.
Таис макар обикновено да не ревнуваше, не можа да понесе да огъват като тънка вейка един от нейните войници пред очите й.
— За-Ашт, ще поднесеш ли на Ликофон още вино? Може би ще иска да похапне? Да вървим — небрежно кимна тя на черната жрица, която се усмихна бегло и снизходително, като отпрати към младия воин още един дълъг всеотдаен поглед.
Таис искаше да тръгне първа, но жрицата не каза нито дума, шмугна се в прохода и тръгна бързо, без да се оглежда. Едва при решетката, която преграждаше коридора, тя изчака хетерата, като повика прикованата вратарка, лежаща в едва осветената ниша върху наръч сено. Водачката й не отиде направо в светилището, а сви надясно в страничен вход, ярко осветен и завършващ със стълба за горния етаж. Те се изкачиха горе, минаха още една стълба и се озоваха на веранда. Зад тях се издигаше най-горното помещение, без прозорци, само с една бронзова врата, много тежка и здрава. Таис позна, че това е съкровищница и си помисли колко непредпазливо е да пазят скъпоценности нависоко. Ами ако ненадейно избухне пожар… Стените на съкровищницата и горният етаж бяха облицовани с конически изпъкнала червена дебела теракота.
— Какво разглеждаш, дъще моя? — повика я главната жрица.
Таис се обърна и я видя в креслото от слонова кост до един мъж, вероятно главния жрец. Атинянката тръгна към нея, приседна на скамейка, също украсена със слонова кост, и сподели своите опасения.
— Знам, че си умна, служителко на Афродита. Но и тези, които са строили това свято място, не са били глупци. Целият храм е само от тухли, кахлени плочи, гранитни и мраморни плочи, които покриват таваните. Строителите са направили така, че дори при нарочен палеж нищо да не може да изгори освен няколко завеси и кресла.
Любопитната Таис отвърна, че подобен начин на вечно строителство само с камък е виждала в Египет. Главната жрица й зададе няколко въпроса и замълча. От височината Таис се любуваше на умелото разположение на храма. В Елада храмовете се строяха на естествени възвишения — по върховете на високи хълмове, на края на пропасти, по гребени на склонове. Изкачвайки се към храма, човек сам се издигаше, готов да срещне образите на боговете.
Този храм (както й обясни жрицата, построен по образец на древните светилища на Междуречието — равнинна страна) се намираше в центъра на кръгла равнина, затворена от юг, запад и север с планини и открита само на изток към Ефрат. С горната надстройка и пиедестала храмът се издигаше на значителна височина. Хората, които идваха и се приближаваха от равнината, отдалече виждаха светилището. С приближаването зданието се извисяваше, надвисваше над хората и ги угнетяваше с чувство за тяхното нищожество пред могъщата богиня и нейните служители…