— И ти ли ще тръгнеш с него?
— Докрай. А ти би ли дошла с мене? Не като с воин, а с военачалник.
— Винаги съм мечтала за далечни страни, но пътищата за нас, жените, са недостъпни другояче освен в колесниците на победителите. Стани победител и ако съм ти още мила…
Птолемей отдавна вече беше изчезнал зад далечната къща, но Таис дълго още гледаше след него. Докато докосването на една робиня не я изтръгна от нейната замисленост. Тя беше приготвила водата за къпане.
Птолемей, преодолявайки силата на любовта, вървеше с бърза стъпка и не си позволи да хвърли прощален поглед към Таис — считаше се за лош признак да се озърнеш, когато си отиваш. Не погледна и нейното мраморно въплъщение — една от девойките на оградата на храма на Безкрилата Нике. Там една от тези Нике с тънък древен пеплос, с отметната назад глава, сякаш се канеше да литне или да се хвърли напред в неудържим порив, живо му напомняше неговата възлюблена. Македонецът, чудейки се сам на себе си, винаги отиваше до храма, за да погледне барелефа.
ВТОРА ГЛАВА
ПОДВИГЪТ НА ЕГЕСИХОРА
Метагейтнион, винаги горещ месец в Атика, беше особено зноен в последната година на сто и десетата олимпиада. Небето, толкова чисто и дълбоко, че го възпяваха дори чуждоземци, бе придобило оловен оттенък. Кристалният въздух, който винаги придаваше на всички статуи и съоръжения вълшебно очертание, започна да струи и да трепти, сякаш беше хвърлил върху Атина покривало от измамна и нетрайна променливост, от лъжа и лъжливи видения, толкова характерни за пустините по далечните южни брегове.
Таис не отиваше с кон да се къпе — пътят беше станал много прашен — и само понякога на разсъмване излизаше да язди, за да изпита за кратко полъха на вятъра върху разгорещеното си тяло в бързото препускане.
Следобедният зной тежко притискаше града. Всичко живо се беше изпокрило на сянка сред прохладата на храмовете и колонадите, в тъмнината на затворените с капаци жилища. Само нарядко изтракваха колела на мудно влачена каручка или копитата на потен кон, чийто ездач бързаше да се укрие на сянка.
Егесихора влезе бързо както обикновено и спря, заслепена при преминаването от светлина към полумрака на спалнята. Без да губи нито минута, тя хвърли лекия хитон и седна до нозете на просналата се върху леглото, също така гола приятелка. По широко разтварящите се ноздри и често повдигащата се гръд, Таис разбра че спартанката е разгневена.
— Какво ти е? — лениво запита тя.
— Не знам. Яд ме е на всичко. Омръзнаха ми вашите атиняни — кресливи, бъбриви, сплетници. Та това ли са същите онези велики архитекти и художници, мъдреци и воини, за които толкова гордо са писали по времето на Перикъл? Или оттогава всичко се е променило?
— Не разбирам какво те е прихванало? Да не са те отровили с нещо на симпозиума онзи ден? Виното ми се видя кисело…
— На тебе виното, а на мен ми се стори кисел целият ми живот! Все повече хора се трупат в Атина. Те се озлобяват от теснотията, от шума, виковете, вечната липса ту на вода, ту на храна. В този пек всички гледат като врагове хората, които срещат. И гинекономите се сърдят без причина — скоро красива жена няма да може да излезе на Агората или на Акропола вечерно време.
— Тук съм съгласна с тебе. В Атина е тясно, пък и в цяла Атика. Казват, че са се събрали петстотин хиляди души.
— Света майко Деметра! В цяла Спарта няма повече от сто и петдесет хиляди. А при такова натрупване хората си пречат един на друг и се озлобяват. Гледат разкош, красота и завиждат, изпълвайки въздуха с изпарения на черна злъч.
— Не е само теснотията, Егесихора! Това са последиците от предишните войни и особено от миналогодишната. Нашият красавец, царският син, сега македонски цар и в действителност владетел на Елада, показа вълчите си зъби, слава на Аполон Ликейски! И до днес още на робския пазар продават по сто драхми тиванец, а жените — по сто и петдесет. Град Тива е заличен от лицето на Гея. Цяла Елада се ужаси!
— Освен Спарта!
— Нима Спарта ще устои сама? Положението на вашия цар Агис е лошо — той искаше да остане сам, когато задружният бой би завоювал победа за гърците, и си остана сам срещу един могъщ враг.
Егесихора се замисли и въздъхна.
— Само три години минаха, откакто македонските момчета дойдоха при нас…
— Само македонските ли? А какво става с Крит? Лакедемонката се изчерви, но продължи:
— Филип е убит, Александър се възцари и сега е на негово място главен стратег на Елада, разруши Тива и сега…
— Потегля в Азия срещу персите да продължи започнатото от баща си.
— Получи ли новини от Птолемей? Отдавна ли?
— През един от тежките дни на хекатомбейон. И оттогава — нищо. Наистина изпраща ми по едно писмо на година. Отначало пишеше по пет.
— Кога ти е изпратил тази? — Спартанката докосна третата звезда на огърлицата, която блестеше на медното тяло на приятелката й.
Таис наведе ресници и след малко каза:
— Птолемей пише, че Александър проявил наистина божествена дарба. Също като Темистокъл той винаги може веднага да изобрети нов ход, да вземе друго решение, ако старото не допада. Но Темистокъл се стремеше на запад, а Александър отива на изток.
— Кой е по-прав?
— Отде да зная? На изток има баснословни богатства, безброй народи, необятни простори. На запад хората са по-малко и Темистокъл дори е мечтаел да пресели атиняните в Ентория, отвъд йонийско море, ала умря като изгнаник в планините на Тесалия. Сега гробът му е на западния нос на Персийския хълм, където е обичал да седи и да гледа морето. Аз бях там. Самотно място на покой и печал.
— Защо печал?
— Не знам. Можеш ли да кажеш ти защо тежка мъка, дори страх обхваща хората в развалините на Микене? Лошо, проклето, забравено от боговете място. В Крит показват гробницата на Пазифая и същото, подобно на страх чувство обхваща пътниците, сякаш сянката на царицата с искрящо име и ужасна слава стои пред тях.
— Ти, мила, можеш да бъдеш наречена Пантодая. — Егесихора възторжено целуна приятелката си. — Хайде да идем на гроба на Темистокъл да потъжим заедно! Някаква злоба кипи в мене срещу този живот, имам нужда от утешение и не го намирам.
— Ти си същинска телктера — вълшебница, която утешава, както казват поетите — възрази Таис, — просто ние остаряваме повече и в живота ни се мярка нещо друго, а очакванията стават повече.
— Какво чакаш ти?
— Не знам, някаква промяна, пътешествие може би.
— А любов? А Птолемей?
— Птолемей не е мой. Той е теликрат, покорител на жени, но аз няма да живея при него като затворница, било като атинска или македонска съпруга, и да ме наказват с рафанида, ако изменя. Мене ли?!
А пък бих отишла с него далече, много далече! Хайде да идем на хълма Пирей още днес. Ще изпратя Клонария с бележка до Олор и Ксенофил. Те ще ни придружават. Вечерта ще поплуваме, когато спадне жегата, и ще прекараме там лунната нощ до разсъмване.
— С двама мъже?
— Тези двамата толкова се обичат помежду си, че сме им необходими само като приятели. Те са добри младежи, смели и силни. На миналата олимпиада Ксенофил участвува като борец от юношите.