Бяха изминали няколко дни от техния престой в храма Ериду, когато задуха горещ западен вятър. Таис спеше лошо в знойната нощ. Вятърът от Сирийската пустиня шумеше отегчително еднообразно и свиреше през многобройните отвори и прозорчета по таваните на храма, носеше със себе си отмала за телата и потискаше душата. Той продължи и през следващото денонощие, без да се засилва и без да утихва. Меланхолия обзе атинянката. Нейното съществуване започна да й изглежда безцелно: споменът за загиналите, дълбоко погребаната любов, продължителното очакване на Птолемей, ролята на стопанка на голяма къща и пазителка на общите богатства, фактически на част от награбените през войната съкровища. Тя можеше да умножи съкровищата, но защо? Тя можеше… какво ли не можеше, и винаги пред нея се изпречваше въпросът „защо?“. Дали беше се уморила от своя постоянен устрем, с който се залавяше за всяко нещо, от изблика на силни чувства? Може би тя неусетно беше застаряла и вече не можеше да се увлича пламенно както по-рано, да препуска презглава, да сдържа сълзите си на възхита при среща с прекрасното, да слуша със затаен дъх разкази и песни?
Дори Ерис заприлича на атинянката. И двете се излежаваха голи върху кожените възглавници, подложили кръстосани ръце под главите си и вперили безмълвно поглед в боядисаната в синьо стена.
Лизип се бе спотаил дълбоко някъде в храма, а Ехефил бяха отвели „да му избият любовта“, както грубовато се бе изразил учителят.
Бяха изминали няколко дни. Или цял месец? За Таис обикновеното пресмятане на времето беше престанало да важи. Много нещо, свързано с него от миналото, настоящето и бъдещето, беше загубило значение. В уравновесеното сърце на Таис се беше смесило всичко това еднакво спокойно, без тъга и увлечение, копнежи по радост, парещи спомени и съжаления по несбъднатото…
Лизип дойде, усмихнат по някаква причина, намери и двете лениво излегнати една до друга и унищожаващи с голям апетит питка с каймак. Ваятелят се взря в тях и не намери някакви промени освен малко хлътнали бузи и наистина олимпийско спокойствие и у двете.
— На какво се смееш, учителю? — равнодушно попита Таис.
— Излекували! — Лизип се разсмя открито.
— Кого? Нас ли?
— От какво да ви лекуват вас? Ехефил! Той решил да остане в Ериду.
Заинтригувана, Таис се приповдигна на лакът. Ерис обърна поглед към Лизип.
— Да остане в Ериду и тук да направи статуи на тези — как ги казват, — с една дума на теснооките Лилит.
— Наистина са го излекували! — засмя се Таис. — А все пак, ти загуби един свой ученик, Лизип.
— Той не е загубен за изкуството, това е важното! — отвърна ваятелят. — А, досетих се навреме, те искат да купят Клеофрадовата Анадиомена. Дават два пъти теглото й в злато. То сега е станало по-скъпо от среброто. За един статер, който по-рано струваше две драхми, сега дават четири драхми с кукумявка. Мнозина търговци в Елада се разоряват.
— Че продай я! — спокойно рече Таис.
Лизип я погледна учудено.
— А желанието на Александър?
— Струва ми се, че ако се върне, на Александър няма да му е до Анадиомена. Спомни си какво голямо множество хора го чакат във Вавилон. А освен хората — камари документи, молби, отчети от цялата му огромна империя. Ако пък се прибави и Индия…
— Тя няма да се прибави! — уверено каза Лизип.
— Аз нямам представа колко може да струва Анадиомена.
— Много! Макар и да не дадат сигурно толкова, колкото за Дивдумен на моя учител Поликлет. Цял свят знае, че за него са платени сто таланта в предишните времена, когато парите са били по-скъпи. Анадиомена е толкова красива, че заедно със стойността на среброто за нея ще дадат не по-малко от тридесет таланта.
— Че това е извънредно висока цена! А колко изобщо вземат ваятелите? — попита учудена Таис.
— За модели и парадигми един добър ваятел взема две хиляди драхми, за статуи и барелефи — до десет хиляди.
— Че това е само талант и половина.
— Та нима може да се сравнява необикновената творба, създадена от Клеофрад, и една хубава, но все пак обикновена работа? — възрази ваятелят. — И така да изчакаме ли все пак за Анадиомена?
— Да изчакаме — съгласи се Таис, замислена за нещо друго, и Лизип се учуди на липсата на каквито и да е признаци на вълнение, каквото предизвикваше по-рано споменаването на Александър.
Атинянката взе даденото й от възрастния жрец сребърно звънче и го тръсна. След няколко минути лично той дойде в килията и спря на прага й. Таис го покани да седне и попита как е със здравето неговият по-млад събрат.