— Не знам. И Дейномах не знаеше. Вероятно Птолемей е успял да се промъкне до Александър с достатъчно силен отряд и да спаси всички. Войнишката мълва нарича Спасител именно него, а не някой друг. Армията по-добре знае!
— И какво станало по-нататък? — настоя Лизип.
— Когато донесли Александър на кораба, никой не смеел да докосне стърчащата в гърдите му стрела, мислели, че царят умира. Пердика, най-опитният военачалник, заповядал да обърнат Александър на една страна, със силните си пръсти отчупил острието, което било излязло навън, и изтръгнал дръвчето. След това стегнато забинтовал гърдите му, положил царя на една страна и заповядал да му дават вода с вино, настойка от хилядолистник. Когато вече дошли лекарите, кръвотечението било спряно. Александър дошъл на себе си от виковете и стоновете на войниците. Армията настоявала да й покажат царя жив или мъртъв. Александър заповядал да го пренесат на брега под един навес, за да могат да го видят хората, когато минават край него.
Когато корабът спрял на удобно място, където били разположили дълговременен лагер, по-далече от осеяните с трупове, още димящи развалини на крепостта, Александър, бял като платно, с нечовешко усилие на волята си, възседнал кон въпреки съпротивата на другарите си и успял да стигне до своята шатра сред ликуващата войска. Това последно напрежение изчерпало силите му. Много дни той лежал в страшни страдания от болка в пронизания си дроб, безразличен към всичко на света.
През това време Неарх взел за помощници всички воини, които разбирали от дърводелство — а такива имало с хиляди сред македонците и крайморските жители — и бързо започнал да строи кораби.
От всички страни в македонския лагер се стичали не само любители на приключения, търговци, жени, но и учени философи, художници и артисти. Започнала нова година — първата година на сто и четиринадесетата олимпиада. Армията бавно се придвижвала с кораби по Инд. Нечовешката жизненост на Александър превъзмогнала още една тежка рана, смъртоносна за повечето хора. Още болен, той разговарял дълго с индийските философи. Елините ги наричат гимнософисти — голи мъдреци, защото техен обичай бил да ходят почти без никаква дреха, като подчертават по такъв начин липсата на суетни желания. Александър с огорчение узнал, че напразно е преминавал река след река и е изтощил търпението на армията си. Излизало, че Хидасп се сливала с Акесинас и Хидраот, още по-долу в тях се вливал Хифасис, а най-накрая слелите се реки се вливали в големия ляв приток на Инд Ларадзос (Сатледж), на четири хиляди стадии по-долу от моста през Инд, построен от Хефестион. Ако не били напредвали така упорито на Изток по предпланините на гигантски планински вериги, а се спуснели на юг, то след преминаването през Инд цялата Индийска равнина щяла да бъде открита пред армията на Александър. Но всичко било свършено. Александър не се стремял, вече никъде другаде освен към Персия и морето на запад. На Инд при Ларадзос той основал още една Александрия — Опиана. Казваха, че царят тайно посетил приказен старинен храм в развалините на огромен град на хиляда стадии по-долу от сливането на Инд и Ларадзос. Жреците на този храм открили на Александър никому неизвестна тайна. И той вече нито веднъж не заговори за Индия, дори и с най-близките си другари. Този слух се бе разпространил с бързината на вятъра сред воините, които бяха много по-добре осведомени, отколкото им се искаше на военачалниците.
Когато бавно се спускали с кораби по Инд, македонците се запознали със страната, чиито гигантски размери сега те виждали със собствените си очи. Добре, че бяха възприели безумния стремеж на Александър да се втурне презглава навътре в Индия. Чак сега, със закъснение си спомнили за Ктесий, елинския лекар при двора на Артаксеркс, който описал Индия като много голяма страна. Един от индийците, гимнософистът Калинас, се заел да съпровожда Александър, предупреждавал царя за опасните места и раздумвал военачалниците от безполезни нападения срещу наблизо разположени градове…
Хезиона спря да си отдъхне. Лизип й наля вино, силно разредено с изворна вода. Таис дълбоко се замисли, сякаш беше все още там, в Индия, и внезапно запита:
— А къде е била Роксана?
— Винаги с Александър, имаше отделна шатра и плаваше на отделен кораб. А по суша яздеше кон, както й прилича на велика царица.
— А как яздят слонове?
— Не знам. Ще стигнем във Вавилон, ще разпитаме…
— Продължавай, моля те!
— През Скирофорион Александър доплавал до устието на Инд, приличащо на делтата на Нил, на шест хиляди стадии по-долу от вливането на притоците му. Тук не само македонците, но и опитните моряци се уплашили, когато видели гигантските вълни, които се втурвали нагоре срещу течението на реката и издигали нивото на водата на две-три десетици лакти. Всичко им станало ясно, когато стигнали до океана. Приливите тук се издигали на непозната във Вътрешното море височина. Приблизително на петстотин стадии от океана, над делтата на реката, Хефестион захванал да строи пристанище в Патала. По това време през месец хекатонбейон Александър плавал с Неарх в океана на петстотин стадии далече от бреговете сред лазурния простор. Там той принесъл жертва на Посейдон и хвърлил златна чаша във вълните.