За първи път Птолемей беше смутен. Измърморил нещо от този род, че бил преминал през дълга война, непрекъснати убийства и насилия, привикнал към безусловно и незабавно подчинение, той повтори своя въпрос за Египет.
Таис се умилостиви и му протегна малката си твърда ръка.
— Ако ти отново се научиш да ме разбираш, аз съм съгласна. Само че при мене не бива да има нито втора, нито трета царица. И защо съм ти аз, непокорна и невярна?
— Достатъчна ми е твоята абсолютна честност. Да не говорим за красотата, ума, знанията и умението да се държиш с хората, разбирането от изкуство. Не бих могъл да намеря по-добра царица за древната страна, където вкусовете на хората са безпогрешни и улегнали, където лесно отличават истинското от незначителното.
— А ако дивата амазонка или безгрижната Нереида изведнъж възкръснат в мене?
— За това ти сама ще се погрижиш. Съгласна ли си?
След кратък размисъл Таис мълком кимна.
— Може ли да сключим договора с целувка?
Атинянката му разреши.
Въпреки зимното време, конницата на Александър отиде в планините и прекара там много по-дълго отколкото налагаше покоряването на хаситите, които се бяха разпръснали из Партиа и Хиркания. Дали не се кани Александър пак да посети Морето на птиците?
Таис мислеше за друго. Умореният завоевател, объркан от загубата на най-добрия си приятел, изтерзан от цял куп неприятни задължения във връзка с управлението на империята, при което навикът му към мълниеносни решения не помагаше, а по-скоро му пречеше, той просто нямаше желание да се върне във Вавилон. От Елада пристигнаха лоши новини. Харпал, избягалият ковчежник, и Касандър бяха обявили Александър за луд, обвзет от мания за величие. Обаче славата на великия пълководец беше твърде голяма. В Елада за негово най-голямо дело считаха възвръщането на всички статуи от Азия, изнесени от предишните завоеватели. Кланяха му се като на съвременен Херакъл. Изменникът Харпал свърши зле — бяха го наказали.
Архитектът Стасикрат беше разправял в Елада противното. Той бе предложил на Александър да направи нещо нечувано — да извае негова статуя, висока шестстотин лакти, като обработи планината Атон и Халкидика. Александър само се разсмял и казал, че исполинските пирамиди на Египет нищо не говорят за владетелите, които са ги построили. Големият обем сам по себе си още не означава голяма слава.
Още по-голямо впечатление направи в Елада пристигането на македонските ветерани под началството на Кратер. Те бяха освободени от Александър с почести и огромни награди. Фалангата и агрианската конница бяха престанали да съществуват. Всички елински наемници, оставени в построените крепости и Александриите, също се бяха върнали в родината си.
Прахът на Хефестион временно бяха поставили в мавзолей от белоснежен варовик на един хълм до Екбатана, откъдето се откриваше изглед към източната равнина, обраснала със сребриста трева. Таис обичаше да язди тук заедно с Ерис. Тя си припомни как малко преди да заболее Хефестион й бе разказал за удивителния подвиг на индийския мъдрец, гимнософиста Калинас. Калинас бил отишъл при Александър и му съобщил решението си да напусне пределите на тази земя. Царят отначало не го разбрал и му обещал силна охрана. Старецът обяснил, че се чувствува зле и не иска повече да живее, тъй като е далече от родината си и не би могъл да стигне до нея. По молба на индиеца войниците бяха издигнали голяма клада. Александър, предполагайки, че ще има жертвоприношение, подарил на Калинас кон с пълна сбруя и пет златни чаши. Мъдрецът подарил даровете на строителите на кладата, а сам легнал отгоре й и заповядал да я запалят от всички страни. Старецът лежал съвсем неподвижен в дима и пламъците на голямата клада. Александър, по-къртен от такова мъжество, заповядал да свирят всички тръби и наредил и слоновете да отдадат на гимнософиста царствен привет със своя рев. Дълго време войниците не можеха да се помирят със смъртта на Калинас. Според тяхното мнение бяха загубили човек, който е закрилял армията по време на поход. Хефестион считаше смъртта на индиеца за голям подвиг, достоен за подражание. Искал да намери и у себе си такава твърдост и без съмнение е говорил с Александър за това. Гигантската клада беше посмъртен отговор на царя на думите на приятеля му. Бяха подредили и почистили пустинния хълм, където преди месец беше кипяла работа. Около мавзолея бяха посадили храсти и цветя. На Таис й допадаше да мечтае тук за онези промени в живота, които наближаваха. Птолемей засега още нищо не беше направил за сина си, макар че се беше клел да намери най-добрите учители по гимнастика и военни упражнения, веднага след като се завърне във Вавилон с Александър, когото не можеше да остави засега самичък.