Когато Таис дойде на гроба в един от дните на елафеболион, месец с особено лъчезарно време, видя от хълма, че се приближава голям отряд. Той спря на около пет стадии от мавзолея. Двама души се отделиха и бавно се насочиха към хълма, високи, с искрящи шлемове, единият на вран, а другият на сив кон на петна. Сърцето на Таис развълнувано затуптя. Тя позна Александър и Птолемей. Царят сега винаги избираше врани коне в памет на своя Буцефал. Шест персийски младежи от нейната охрана, назначена от Птолемей, препуснаха тревожно и излязоха изпод сянката на самотния бряст, където очакваха своята охраняема. Таис ги успокои. Воините не се качиха на конете, а се построиха по-далече, почтително навели глави.
Царят учудено гледаше атинянката и Ерис, с еднакви светлосини екзомиди като две статуйки от коринтски и египетски бронз, които стояха на белите стъпала на временния мавзолей. Той скочи от коня в движение и се приближи бързо при Таис, протягайки й двете си ръце.
— Радвам се, че те намирам тук, да почетеш паметта на моя приятел — каза Александър. Той се усмихваше, но очите му гледаха тъжно. — Би ми се искало да поговоря с тебе, преди да се върна във Вавилон.
— Когато пожелаеш, царю! Ако ще и сега!
— Не, много хора ще ме чакат с желание да си отдъхнат от завършването на похода. Ще ти определя среща тук и ще ти обадя. Разрешаваш ли ми, Птолемей? Та твоята жена ми е приятел!
— Тя не иска разрешение — разсмя се Птолемей, — защо ти искаш, всемогъщи царю?
— Царят трябва да спазва обичаите още по-строго, отколкото последния от поданиците му — сериозно каза Александър, — защото как другояче може да внушиш у хората уважение към закона и чувство за мярка?
Птолемей слабо се изчерви под тъмния загар. Прославил се като мъдър държавник, той ненавиждаше дори и дребните свои грешки.
Четири дена по-късно дотича пратеник и съобщи, че Александър я чака на гроба на Хефестион. Таис се изправи пред огледалото, обличайки за ездата лилава екзомида, малко над коленете, и обиците от Небесната страна, подарък от жълтоликия пътешественик. Като размисли малко, тя закопча огърлицата си с нокти от черен лешояд, спомен от храма Ериду.
Само поради изричното настояване на Таис Ерис бе принудена да остане „у дома“, тоест да изпрати атинянката само до стените на града. Дванадесетгодишният Боанергос разпиля по степта отмерения тропот на своя раван с такава бързина, както и в предишните времена.
Александър седеше на горното стъпало на мавзолея, без броня, без шлем и без оръжие, само с бронзовите наколенници, които не обичаше да сваля, може би защото те прикриваха белезите от страшните рани по краката му.
Той пое поводите на раванлията и скочилата от него Таис, гальовно я подхвърли във въздуха. Умният кон отиде настрана без команда и се скри в сянката на бряста. Александър изпитателно огледа атинянката като след дълга раздяла, докосна огърлицата от нокти и с любопитство пипна звънтящите гравирани обици. Таис обясни значението на орловия нокът — символ на Пазителката на пътищата — и разказа как го е получила.
Александър я слушаше, плъзгайки очи по фигурата й, която ясно се виждаше през прозрачната екзомида.
— Все още ли носиш колана си? — запита той, понеже видя отблясъка на златото. — И там пак ли е „КСИ“?
— Друго няма да има, невъзможно е! — тихо отговори Таис. — Исках да ти благодаря, царю! За къщата в новия град при портата Лугалгири.
— Понякога аз се спасявам там — начумерено се усмихна царят, — но не мога да оставам дълго време.
— А защо?
— Работата не ми позволява и после… — Александър внезапно отхвърли безстрастния начин на разговор, който му бе станал вече привичка. — Понякога ми се иска отново да се хвърля в прегръдките на пламенния Ерос — заговори той енергично, — отново да се почувствувам младеж. У тебе намерих божествена стихия, каквато се таи и в моята душа, прилична на подземен огън. Ти пропука каменните сводове и го пусна навън. Кой мъж ще удържи пред тази сила?
— За да бъде разбудена тя, необходима е насрещна сила, както на саламандрата — огън! — отвърна Таис. — А тя не съществува. Не съществува у никого освен у тебе.
— Да, някога аз бях този, който ти срещна в Мемфис, не, в Ефрат. Сега той е далече от мене — добави Александър, вече поукротен.
Таис гледаше прекрасното лице на царя, откриваше непознати черти на отегчение и презрителна жестокост, които не бяха присъщи на предишния образ на Александър — мечтател и най-храбър между храбрите воини. Такива никога не биват нито презрителни, нито жестоки. Ниското му чело изглеждаше полегато поради силно изпъкналите кости над веждите. Правият едър нос бе подчертан от резки гънки около устата, чиито пълни устни вече леко се бяха изпънали над якия закръглен подбрадник. Дълбоки вертикални бразди прорязваха закръглените някога нежни ланити. Кожата си беше както преди гладка, напомняйки, че великият цар е още съвсем млад. В Спарта Александър едва преди, две години и половина би стигнал пълнолетието на мъжа.