Выбрать главу

— Защо стана така, а не другояче, отче? — запита Таис.

— Иначе не може и да бъде, щом като този, комуто са дадени Сила, Злато и Воля да променя съдбините на държавите и хората, не разбира, че у всяка от тези части на могъществото има и своя обратна страна, която съдбата неизбежно ще обърне срещу човека, ако не се вземат предпазни мерки. Златото съдържа унижение, злобна завист, борба за богатство в името на богатството; Силата — свирепа жестокост, насилие, убийства; Волята — упоритост за използуване на Силата и Златото, тъпо заслепение.

— А каква е защитата от тези зли сили?

— Любовта, дъще моя. Ако и трите мощни лоста се използуват с любов и в името на любовта към хората.

— А любовта не притежава ли обратна страна?

— Уви, притежава, обаче на друго, много по-лично равнище. Отношенията на хората помежду им могат да породят желания да унижат другиго, да го измъчат и да го окалят, на светлите сърца това не се случва, но е присъщо на човека от тълпата — бит, унижаван, ако не лично, то в своите прадеди или близки.

— Ти не ми отвърна, отче, как да се запазим от това.

— Придържай се винаги към умереното и гледай какъв ще е краят.

— О, знам. Моят учител ми е казвал същото. Изглежда, че мъдростта навсякъде стига до едно и също.

— А ти чела ли си надписа на фронтона на нашия храм? Ето този?

— Аз не мога да чета свещения език и древното писмо На Египет!

— „Меденаган“ — „Нищо прекалено“; „Мярката е най-благородното“; „Хюбрис (дръзкото високомерие) е най-лошото“; „Проникни в дълбочината на своето сърце!“

— Същите изречения са написани на храма на Аполон в Делфи.

— Това е потвърждението на думите, казани от тебе!

— С други думи, образът на върховната мъдрост навсякъде и винаги се обръща лично към човека, без помощта на боговете?

— Това е така, ала пази се да не казваш подобни истини на вярващите от всички видове и на детски наивните и яростни фанатици! Истината и доброто светят като факли, които осветяват пътя на лутащите се в тъмнина. Обаче нали може с факла да влезеш и в склад с масло за горене, което пламва и от най-малката искра!

Таис внимателно погледна стария жрец и неочаквано запита:

— Кажи ми, не те ли учудва, че египетската царица не може да чете по египетски?

— Не. Или ти си мислиш, че много царици са знаели свещения език? Тогава грешиш! А ти си ги надминала много не само с красотата си, но и с познаването на различни вярвания. Вярата е душата на народа, от нея произхождат обичаите, законите и поведението на хората! А пък ти на церемонията на Огледалото на Изида пееш като чистокръвна египтянка, танцуваш Свещения танц на покривалото като финикийка, препускаш на коне като либийка и плаваш като нереида на Зеленото море. Това магически привързва към тебе всички, които живеят в Черната земя.

— Откъде знаеш?

Старецът само се усмихна.

— Кажи ми, отче, ще ми помогнеш ли, ако пожелая да науча повече за далечните страни Либия и Нубия?

— Ще ти помогна — съгласи се без колебание старият жрец.

И Таис се зае да събира всички географски сведения, описания на редки зверове, камъни и растения, каквито бяха се натрупали в Египет в течение на четири хилядолетия. Най-много открития бяха направили преди тридесет и два века наместниците на фараоните в Горен Египет, избрали за своя резиденция днешната Сиена или Елефантииа. Тези горди и храбри хора наричаха себе си „главни водители на кервани на юг“ и „владеещи всичко, което съществува и което не съществува“. Това титулуване особено хареса на младата царица. „Владеещите“ прокараха път по суша дълбоко в тайнствения материк, за който елините нямаха ясна представа дори след Херодот, макар че още морските владетели на Крит без съмнение са знаели повече.

Така възникна приятелството между жреца и царицата. Мемфисци знаеха, че царица Таис обича вечер самотата и никога не нарушаваха почивката й. И атинянката се отдаваше на спомени през необикновено тихите нилски вечери, когато здрачната светлина хвърляше върху всичко потискащо, земно, рязко една прозрачна тъкан: без цвят и без сянка. Таис преставаше да мечтае и често мислеше за миналото. Може би това бяха признаци на приближаваща старост, когато вече няма блянове за бъдещето, тъга за несбъднатото и желание за нов обрат в живота?