На наблюдателната атинянка не убягна рязкото раздвояване на живота на египетския народ и неговите управители. Съвсем друго беше в Елада, където дори по време на тирания народът и управителите образуваха едно цяло, с едни и същи обичаи, навици, задължения пред боговете и духовния живот.
Египетският народ живееше изоставен на произвола, плачевно и безцветно. Управителите му образуваха малка групичка привилегировани, самото съществуване на които нямаше нито цел, нито смисъл дори лично за тях освен борба за власт и богат живот. С възцаряването на Птолемей положението не се промени, във всеки случай поне тук във вътрешността на Египет, ако не в Александрия. Тогава защо е тя, мемфиската царица? Да увеличи и тя групичката паразити? След като премина първото увлечение от външната страна на властта, всичко това изглеждаше срамно на Таис. Сега тя разбираше защо се разрушават паметниците и храмовете, защо се засипва с пясък гордата слава на великото минало. И народът, който беше загубил интерес към живота, и знатните, които не разбираха значението на древната, красота и се грижеха само за своите дребни лични работи и за нищо друго, не можеха, разбира се, да запазят голямото количество натрупани с хилядолетия съкровища на архитектурата и изкуството в Египет.
Тревожни мисли измъчваха Таис. Тя се усамотяваше в горната зала на двореца със син таван и колони от черно дърво, между които вместо стени висяха тежки драперии от светлосива тъкан с много гънки, напомнящи й ръбестите колони на персеполските дворци.
Безпощадната светлина отгоре отразяваше в две огромни металически огледала синевата на тавана. Таис се изправяше пред тях с трето огледало в ръце, кръгло, с дръжка във вид на легнала лъвица, и подробно се разглеждаше от глава до пети.
Нейното силно тяло беше изгубило вече предизвикателния устрем на младостта, но оставаше безупречно и сега, когато Таис беше прехвърлила тридесет и седем години и двете й деца бяха пораснали. То беше укрепнало, поразширено, придобило по-резки извивки, но както и лицето й, бе издържало изпитанията на живота. Годините бяха добавили твърдост в очертанията на устните и страните, на шията, най-податливата на времето част на всяка жена, и тя както преди гордо държеше главата си като мраморна колона, изкусно оцветена от Никий. Палавост, диво желание да направи нещо забранено кипваше у Таис, замайвайки главата й както в далечните атински дни. Тя викаше Ерис и двете тайно, изплъзнали се от придружители, препускаха в пустинята. Там, захвърлили дрехите си, те бясно препускаха като голи амазонки с бойни либийски песни, докато от конете не започнеше да лети пяна. Тогава бавно и мирно се връщаха в двореца.
За да се скрие по-лесно от, придворните и войниците от охраната, Таис започна да оставя конете в къщата на стария нубиец, в южния край на източната част на града.
И все пак рядкост бяха подобни препускания, както и плуването в защитения от крокодили проток. Много по-често Таис, уморена от някоя по египетски провлечена церемония, след като поиграеше с дъщеря си, отиваше на вечерно съзерцание върху стъпалата на храма „Нейт“.
Младите египтянки кротко спяха загърнати. Ерис застиваше с широко отворени очи, подпряла брадичката си на високо свитите колена. Тя можеше да изпада в състояние, подобно на сън, без да губи своята бдителност.
В здрача пламваше със зловеща оловна светлина Никтурос — Нощният пазач, който припомняше на Таис първото й посещение в Египет, когато я бе спасил Менедем, воин с Херкулесова храброст, нея, определената за жертва на Себек. Таис се готвеше да издигне паметник на Егесихора и Менедем, да им построи кенотаф тук, в Мемфис, откъдето реката беше отнесла тяхната пепел в родното море. Но след това размисли. Надгробният паметник би останал чужд сред хилядите паметници на други чувства й обичаи на друга вяра. Статуите на Егесихора и Менедем биха стърчали тук самотни, като нея самата. А когато и Таис изчезне, кой ще се грижи за кенотафа? Тук не е Елада, където всеки от детинство пази красотата на статуите и никога никому няма да дойде наум да повреди скулптурата.
Ако в Мемфис любителите на музите, особено елините, все още помнеха златокосата спартанка, то кой ли си спомняше за Менедем — един от хилядите лаконски наемници? И Таис се отказа да издигне паметник. В Александрия изваяха великолепен мраморен висок релеф и го изпратиха в родината на Егесихора и Менедем. Изгряването на Нощния пазач будеше в сърцето на Таис печал по умрелите и неопределена тревога…