В двореца я чакаше приятна новина. Птолемей беше изпратил един красив роб от Тракия, опитен в гледането на коне, и юзда за Боанергос, рядка изработка, направена от червено злато, отговарящо на неговия косъм. Птолемей, както и по-рано, с чувство за вина пред Таис й правеше неочаквани и разкошни подаръци.
Сутринта атинянката заповяда да доведат раванлията, за да му се порадва с новата сбруя. Робът изведе черногривия кон с искрящата юздечка, с гравиран начелник, представящ пантери в свирена борба. Таис помилва своя любимец, целуна го в топлата муцуна между чувствителните ноздри. Боанергос с кратко нежно цвилене триеше главата си в голото ляво рамо на господарката и нетърпеливо биеше с копито, хапейки удилото. Таис се канеше да скочи на коня, когато дотича дойката на Ирана, викайки, че момиченцето се е разболяло. Атинянката хвърли поводите на красивия коняр, втурна се в двореца и намери дъщеря си болна на легло. Стана ясно, че момиченцето изтичало в градината, яло зелени персийски ябълки, а дойката я нахранила и с бадемов сладкиш.
Дворцовият лекар бързо премахна болките. След като разтри и утеши дъщеря си, Таис се сети, че раванлията нетърпеливо я чака и може да разбие коневръза. Добре ще е, ако Ерис се е досетила да поразходи коня.
Изпратената в конюшнята робиня дотича, съпроводена от стария коняр, и бързо разказа, падайки на колене пред царицата, че са отровили Боанергос, а Ерис е изчезнала със своя кон.
Атинянката сграбчи за рамото стария коняр, който също беше коленичил. Тънкият плат на дрехата му препука от дърпането.
— Не съм виновен аз, царице — с достойнство каза старецът, — конят го е отровил този, който е направил златната юздечка. Слънце на Египет, ела и виж сама!
Таис се опомни, стремително се спусна по стълбата и се втурна в конюшнята. С късата екзомида за езда вместо дългата царска дреха беше удобно да се тича и Таис изпревари всички.
Боанергос беше легнал на лявата си страна, изпънал крака с черни изящни копита. Кичур гъста грива наполовина прикриваше изцъкленото му око. В ъгъла на сгърчените му устни беше плъзнала зловеща синкавина.
На Таис й се стори, че верният й кон я гледа с укор и очакване, понеже не му е дошла на помощ. Царицата на Египет падна на колене, без да крие сълзите си, и с отчаяна надежда протегна ръце да вдигне тежката глава. Силен тласък отзад не й позволи да се докосне до раванлията. В гнева си Таис се извърна с бързината на пантера и срещна синия мрачен поглед на Ерис. Приятелката й дишаше тежко. Зад нея войник от охраната стискаше юздите на запенената кобила.
— Не го докосвай, може да е отровена цялата сбруя! Проклетият роб я пипаше с ръкавици, аз глупаво си представих, че постъпва така от страх да не замърси блестящото злато. Ако бе потеглила веднага… Великата богиня те пази!
— Къде е негодникът? Къде е убиецът?
— Аз подуших нещо недобро, когато той се изплаши, че ти се забави, втурваше се ту тук, ту там, а когато Боанергос внезапно падна на колене, той побягна. Аз най-напред се хвърлих към коня и не извиках веднага стражата. Подлецът се беше скрил. Търсят го!
Таис се изправи, изтри сълзите си.
— Не разбирам смисъла да отровят Боанергос, а не мене.
— Това е по-мъчно. Много хора отговарят за твоята храна и питие.
— Но какво е виновен моят беден раванлия?
— Отровата не действува веднага. На теб са ти оставили време само толкова, колкото да отидеш на разходка и да се отдалечиш от града. Там Боанергос би паднал…
— Ти мислиш, че там е имало засада?
Вместо отговор Ерис хвана Таис за ръка и я поведе към вратите. Кръгът от войници им даде път, главите ниско се наведоха и Таис видя телата на двама неизвестни. Съдейки по дрехите, това бяха жители на Делтата. Сгърчените лица и подутите устни свидетелствуваха за причината на смъртта.
— Ето ти доказателството. Ние двете щяхме да слезем от конете, да се заемем с коня, а ножовете на тия са дълги. Аз с отреда конници препуснах към нашето любимо място зад Червения обелиск. Ние ги заобиколихме, но хиените успяха да глътнат отрова. Този, който ги е изпратил, е опитен в тия работи и ги е снабдил с всичко, за да прикрие следите. Те са знаели времето и мястото на нашите разходки, а ние сме си въобразявали, че яздим самотни!
— Но ти не можеш да предполагаш, че…
— Разбира се, не, храбрият воин, справедливият цар и любител на жени никога не може да бъде способен на подобно нещо! Не, това е ръка на опитен в придворните интриги човек, може би жена…