— Ти, отче, спомена и Елада?
— Да, царице. Знам, че ти си елинка, но нима не си забелязала, че колкото по-ниско пада нравствеността и достойнството у народа, толкова по-силно се стреми той да доказва своето превъзходство пред другите, като ги унижава? Даже такива велики учени като Аристотел постигнаха големи успехи в тази долна работа — толкова дълбоко е проникнала отровата…
— Александър винаги се е противопоставял на Аристотел — възрази Таис.
— И хвала му за това! Недей се поддава бързо на огорчения, сега вече идеите за равенство и обединение идват да заменят дивото разногласие между народите.
— Знам и за стоиците, отче.
— Има и по-древни учители. Ти ще си спомниш за тях, когато се размислиш на свобода.
— А нашите прекрасни богове… — понечи да каже атинянката.
Жрецът предупредително вдигна ръка.
— Аз не говоря за твоите олимпийци, които по-рано са ни били чужди, макар в последно време вярванията на Елада и Египет да започнаха да се сливат в общи божества. Не ги засягай и ти. Разбирането на нещата изисква много години размисъл и пречупване на предишните чувства, а привързаността ще причини само едно — изгубване на вярата в живота у човека и в бъдещето. Бъди предпазлива!
Таис целуна ръката на стария жрец и се върна при колесницата, която я чакаше.
Приготовленията за отпътуването останаха незабелязани. И все пак в Александрия до царя и съпруга достигнаха слухове за заминаването на царицата. Заедно с Таис напускаше Мемфис и добре уредилото се тук семейство на Ройкос. Напускаше го без съжаление, защото главата на семейството и по-възрастната жена не можеха да се отделят от господарката, а финикийката се стремеше към морето. Заминаваше и дойката на Ирана — млада полуелинка, полулибийка, достатъчно образована. Тя не беше робиня, но беше се привързала към момиченцето и беше хвърлила око на по-големия син на Ройкос. Преди заминаването Таис поведе слабата още Ерис на разходка сред цъфтящите лотоси. Лодката безшумно се плъзгаше по широкия проток — езеро и с шумолене се вмъкваше сред храсти със синкави цветове и едри дебели листа. Някога много отдавна тук пак така цъфтяха лотоси и те плаваха на лодка заедно с Менедем. Та нима нейната царска привилегия — разкошната позлатена лодка, навесът на ивици срещу слънце, обучените нубийски роби-гребци са нещо по-добро и по-приятно? Съвсем не! Младежите, които се стремят към високо положение, не знаят цената, която ще заплатят. Не допускат, че младостта свършва и ще дойде време, когато ще бъдат готови да дадат всичко припечелено, само да върнат щастливите минути на техния външно прост, а душевно дълбок живот и преживелиците на младостта! Може ли да се случи властта и богатствата да ги заслепят и да забравят всичко минало? Изглежда, че така става за много хора, нека и те бъдат щастливи! А за нея сега няма по-голяма радост от тази да гледа оживеното отслабнало лице на Ерис, което съзерцава околната красота, да вижда и да слуша как се радва малката Ирана… Прощаването с Египет ще остане в паметта й като нещо прекрасно.
Макар и да пазеха в тайна деня на заминаването и да бяха избрали ранен час, грамадна тълпа мемфисци дойдоха да изпратят Таис. Искрено огорчените хора я молеха да се върне по-скоро, във водата и върху кораба летяха стотици венци от свещения лотос, чиито цветове се разрешаваше да бъдат късани само при такива изключителни случаи. Тихо се откъсна корабът, плеснаха веслата, скриха се зад кърмата къщите, храмовете, а после и пирамидите. Никога вече Таис не ще види странния старинен град, който погълна толкова нейни чувства и години от живота й. Не ще посети убежището на философите — храма „Нейт“. И пак „тон айона“ — завинаги!
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
АФРОДИТА АМБОЛОГЕРА
Александрия порази Таис с бързината, с която се изграждаше. През тези няколко години, които тя преживя без да напуска Мемфис, градът беше станал по-голям от древната столица на Египет, беше придобил великолепна крайбрежна улица, вечерно време изпълнена с шумна весела тълпа. Множество съдове се полюшкваха в пристанището, а по-надалече над морето се издигаше подставката на исполинския маяк, издигнат на Фарос. Градът не беше египетски. Таис откри в него голяма прилика с Атина, вероятно нарочна, а не случайна. Дори една стена, прилична на Керамик, отделяше аматунтската част на града от къщичките в Ракотис. На нея също така пишеха покани до известни хетери, както в Атина, Коринт и Клазомене. Музейонът и Библиотеката Птолемей беше строил по-бързо от другите съоръжения и те се издигаха над покривите, привличайки погледа с белия камък и величаво простата си архитектура. Палми, кедри, кипариси и явори се извисяваха в градините и около къщите, розови храсти бяха изпълнили склоновете на високата част на града. А най-красиво от всичко беше искрящото със синевината си море. В простора на неговите шумящи вълни се разсейваше умората от еднообразието на последните години и тревогата, породена от неизвестния бъдещ живот. Сега тя никога вече няма да се раздели с морето! Сдържайки желанието си веднага да се хвърли в зелената край брега вода, тя се отдалечи от морето до хълма с гробницата на Александър. Таис беше свалила всички знаци на царско достойнство. И въпреки това минувачите се взираха в тази невисока жена с необикновено чисто и гладко лице, чиито правилни черти учудваха даже тук, в една страна, където не бяха рядкост красивите, добре очертани лица, характерни за древните народи на Изтока и Елада. Нещо в походката, в меднооцветения загар, дълбочината на огромните очи, във фигурата, която се очертаваше през хитона от съвсем тънка египетска вълна, караше минувачите да я изпращат с очи. След нея малко по-назад накуцваше Ройкос, рамо до рамо с големия си син, въоръжени и бдителни, дали клетва на Ерис да не се озъртат настрана.