Както и преди няколко години, атинянката се приближи до изкуствена могила от морски камъчета, споени с вар, облицована с плочи от сив сиенски гранит. В преддверието от тежки блокове стоеше стража от декеархи със стотник (лохагос) начело. Бронзовите врати биха издържали удара и на най-тежката обсадна машина. При предишното посещение Птолемей бе показал на Таис остроумното съоръжение. Достатъчно беше да се подкопаят опорите и огромната маса камъчета щеше да рухне отгоре и да скрие гроба. За една нощ беше възможно да бъде залят със смес от вар и яйчен белтък и да бъде покрит с предварително подготвени плочи. Таис показа на лохагоса пръстена си с царски печат и той ниско й се поклони. Десет воина открехнаха бронзовата врата, запалиха светилници. В центъра на гробницата беше изправен златният, добре познат на атинянката саркофаг, украсен с барелефи. Както и по-рано, сърцето й се сви от мъка. Тя взе каната с черно вино и флакона със скъпоценно масло, донесени от Ройкос, извърши възлияние в чест на сянката на великия пълководец и се вцепени в странно, подобно на сън, състояние. Причуваше й се шумолене на бързо летящи птици, плясък на вълни, глух тътен, сякаш далечен тропот на хиляди коне. Сред тези призрачни звукове на Таис й се стори, че властният, дочут само от сърцето й глас на Александър й каза една единствена дума: „Връщай се!“
Връщай се, но къде? В родните брегове на Елада ли, в Мемфис или тук в Александрия? Златото на саркофага отговаряше само със студа на докосването. Не успяваше да съсредоточи мислите фигури на миналото. Тя хвърли прощален поглед върху златните фигури на барелефите, излезе и се спусна надолу от могилата, без нито веднъж да се обърне. Изпитаното за първи път в храма „Ериду“ чувство на освобождение се затвърди окончателно. Тя изпълни последния си дълг, това беше последното, което тормозеше нейното съзнание с нещо незавършено…
Таис се върна в бялата къща под кедрите, която й бяха дали по заповед на Птолемей, след като тя отказа да живее в двореца. Атинянката в пълно царско одеяние потегли заедно с Ерис с колесница към величествената къща на Птолемей. Таис преди всичко поиска среща насаме. Царят, който беше приготвил празнично посрещане и пир, с нежелание се подчини. Обаче когато нубийският роб внесе и разпечата кожения вързоп със златната юздечка, Птолемей забрави недоволството си.
— Ето подаръка, изпратен ми от твое име по младия тракийски роб — каза Таис.
— Не съм го изпращал, макар и да обичам такива майсторски изработени неща.
— И тези две борещи се пантери на начелника нищо ли не ти говорят?
Птолемей, макар да чувствуваше, че Таис е сериозна, все пак пожела да отвърне с шега.
— Сигурно са изпратени от някой от твоите безбройни обожатели.
— Възможно е. От такива, които искат аз да съм мъртва!
Птолемей скочи ядосан и учуден.