— Вече е ден! — напомни Таис на увлеклия се цар. — Береника се е изтормозила, пък и на мен ми е време.
Птолемей и Таис направиха възлияние на боговете, прегърнаха се и се целунаха като брат и сестра. Атинянката разбуди Ерис, заспала под ромона на фонтана. Те тръгнаха пешком към дома си, будейки същия възторг у минувачите, както и преди много години. Никой не би могъл да даде повече от двадесет и пет години нито на четиридесетгодишната Таис, нито пък на тридесет и пет годишната черна жрица.
— Ако знаеш колко ми е леко с екзомида! — възкликна Таис. — И няма нужда да внимаваш за жестовете си, думите си, израза на лицето, за да не смутиш поданиците си. Сега аз нямам поданици и никому не съм длъжна! Мога да пея, макар отдавна да не съм пяла, пък може да съм загубила и гласа си.
— Една поданица ти винаги имаш. — Ерис със смях се поклони ласкателно по азиатски, маниер.
Атинянката спря, разглеждайки приятелката си. Ерис вдигна вежди в недоумение.
— Ти ме подсети за нещо много важно. За малко щях да го забравя!
— За какво?
— Ще видиш! Знам, че е безполезно да те дразня с недомлъвки. Просто още не съм го обмислила напълно.
Уморена след нощното бдение, Таис с наслада се отдаде на блаженството от банята и силния йонийски масаж. Тя спа целия ден до мръкване, а половината от нощта прекара на терасата, обмисляйки срещата със сина си. Сега Леонтиск е на около, петнадесет години. Почти възрастта на ефеб. Таис реши свиждането със сина й да стане заедно със срещата с морето. Те ще отидат на Фарос, там, където Неарх бе й показвал критските развалини сред храсти и пясък. Там тя беше се гмуркала под плясъка на вълните и виковете на чайките на пустинния бряг… Сега тя ще вземе със себе си и Ерис. Не е разбрала, още какво е отношението на приятелката й към морето. Жалко ще е, ако тя се отнесе към него другояче, не както самата Таис. Малко ли хора има, които морето тревожи, прилошава им от него, просто ги плаши…
Атинянката нямаше защо да се безпокои. Този ден за нея стана истински празник. Лебедовобяла лодка пореше сините вълни, които гальовно и леко люшкаха малкия съд. Леонтиск беше строен като майка си, със същите сиви очи и меден загар като на Таис, вече с лек мъх над горната устна; по целия път до северния бряг на Фарос синът й не откъсваше от нея възторжени очи. Част от крайбрежието беше вече заградено с грижливо подредени камъни, положени върху гигантските грамади от някогашното критско пристанище. Като оставиха лодката на западния кей, Таис, Леонтиск и Ерис тръгнаха към самотния край на крайбрежието. Под стръмната стена тъмнееше дълбока вода. Неволно повтаряйки жеста на Александър, тя изля в морето смес от вино и ароматно масло и заповяда на Леонтиск да захвърли надалече златния лекитион.
— Сега да се отдадем на Тетис22 — весело извика тя.
Леонтиск не се смущаваше от голотата си, както и майка му. Момчето се съблече и се гмурна. Ритмично напиращите талази близо до острова се раздробяваха на малки бързоструйни вълни, които блестяха като аметистови огледала под високото слънце.
— Мамо, ела! — повика я Леонтиск и със силен замах отплува все по-далече, където вълните бяха по-бавни и по-страшни, надигаха се като тежки грамади. Стадо делфини, показвайки ъгловатите си плавници и черните гърбове, се приближаваше към къпещите се. Затаила дъх, Таис се спусна в плътната, тежка вода. Най-сетне! За няколко мига тя дори забрави Ерис. Навела глава, Ерис внимателно се взираше в дълбочината.
— Ерис, миличка, плувай насам! — извика Таис и дори се изплаши от светкавичната бързина, с която черната жрица се хвърли в морето. Атинянката знаеше, че Ерис плува някак си без желание, без бурната радост, която обхващаше Таис във водата. А тук Ерис със своя боен вик: „Ериале! Ериале и Ерис!“ плуваше, догонвайки Леонтиск, без никак да се плаши от глухия заплашителен шум, с който се издигаха и спускаха талазите в открито море.
— Света Майко на боговете! Колко леко се плува в тази гъста вода! Тука я няма тъмнината на блато, както в река или езеро. Морето те държи и те милва — радостно споделяше Ерис с приятелката си.
И Таис ликуваше.
От изток връхлетя вятър, погаси бляскащите огледалца по склоновете на талазите, притисна заострените им върхове и на Таис й се стори, сякаш невидими нереиди ги бяха заобиколили, удряйки ги с пестници по шията и рамената, закачливо плискаха лицата им, милваха тялото им с нежни ръце. Тя сподели това с Леонтиск и отново я учуди погледът на момчето, което внимателно я следваше.