Ерис се обръщаше по корем и вперваше поглед в далечните гори или в гълъбовото сияние на морето, мислеше за безбройните роби, които създаваха тази красота — великолепни бели храмове, колонади, стои и стълби, кейове и вълноломи. Какво донася тази красота? Дали смекчава тя нравите на хората, намалява ли насилието и жестокостта, стават ли повече хората, подобни на Таис и Лизип, справедливи и човечни? Накъде върви животът? Никой не знае. А да получиш отговор на този въпрос, би значило да разбереш накъде вървят Елада, Египет и другите страни. Дали към по-добро, към разцвет и справедливост, или към жестокост и гибел?
Съвсем други мисли вълнуваха Таис. За първи път от много години свободна от задълженията и бремето на високото положение, загубила интерес към това, че хората са се възхищавали от нея, непринудена повече да се упражнява постоянно за далечен поход, атинянката се отдаде на съзерцание, към което винаги имаше склонност. Всичко около нея беше родно. Тялото й от само себе си поемаше искрящата светлина от небето и лазура, мириса и сухата топлина на земята, а от време на време и суровата синевина на морето.
Таис имаше желание да преживее така много години, без да зависи от никого, без да бъде задължена никому. Но измина лятото, измина дъждовната и ветровита зима, отново покрай пътища и пътечки се залюшкаха белите цветни гроздове на асфоделиите. И живият ум, силното тяло на атинянката я потеглиха към дейност, към нови впечатления и може би към любов.
Завършваше сто и седемнадесетата олимпиада и Таис за първи път почувствува напълно значението на думата „аметоклейтос“, приложена към съдбата: неумолима, неотвратима и невъзвратима. Нейното египетско огледало започна да отразява сребристи нишки в гъстите, черни като нощ коси. И върху гладкото си, прилично на полирана ефеска статуя тяло Таис забеляза първите бръчици, там, където по-рано ги нямаше и не трябваше да ги има. Даже нейното несъкрушимо младо тяло отстъпи пред напора на времето, което отнася всичко! Атинянката никога не бе мислила колко тежко ще я нарани това откритие. Тя остави настрана огледалото и се скри в лавровите храсти, за да потъгува насаме и да се примири с неизбежното.
Точно тук я намери и Ерис, за да й предаде бързо писмо от Птолемей. Да, всичко беше станало точно така, както беше предвидила Таис още във Вавилон, когато обясняваше на Ерис коварната съдба на царските деца!
Касандър заловил майката на Александър Олимпиада и я обвинил в някакъв си заговор, заловил вдовицата на Александър Роксана и дванадесетгодишния син на слънцеликия пълководец, наследника на Македония, на Елада и на Азия Александър IV. Жестокият тиранин заповядал да пребият с камъни майката на великия цар, бившата върховна жрица в Пела, и да убият вдовицата и сина му. Войниците не посмели да вдигнат ръка срещу Александровата плът. Тогава Касандър завързал заедно сина и майката и лично ги удавил. Цяла Елада, всички останали живи диадохи и войници на Александър се възмутили от отвратителните злодеяния. Но както става обикновено, престъпникът останал безнаказан. Никой от тези, които имали власт и военна сила, не вдигнал оръжие срещу него. Злодеянията на Касандър не свършили с убийството на кръвните роднини на Александър. Тиранинът на Македония извършил още много жестокости.
Ерис горчиво съжаляваше, че не е сред близките на Касандър и не живее в Македония. Тя би го убила незабавно, впрочем тя не се съмняваше, че боговете ще накажат злодея. И нейното пророчество за скорошния край на Касандър излезе вярно. Известието за подлата постъпка порази Таис с много силна душевна криза, може би защото съвпадна със съзнанието и за отлитащата младост. Сега вече Ерис я забавляваше: водеше я на потайни женски танци при лунно осветление в чест на Хеката, търсеше с нея бои на изток от Златния залив, където в планините се подаваха зелени и сини жилки малахит и азорит, извънредно наситени и чисти.
През есента Таис реши, че твърде дълго е живяла в самота на село и се накани да отиде в Патос. Оживеният град, център на търговията с мед, кедър и с особено влакно за фитили на лампади, което не изгаряше в никакъв огън, беше прочут в целия свят с храма на Афродита Анадиомена. Тук, край Патос, богинята беше се появила от морската пяна и от звездната светлина, поради което носеше прякора Патия или Киприда (родена в Кипър).
Свещеният път от храма водеше до една част от крайбрежието, отделена със стена от пристанището. Девет мраморни колони в чест на деветте качества на Афродита заобикаляха открита колонада на крайбрежието от кубически грамади тъмен тежък камък, докаран от Тризъбия Олимп. Две стъпала водеха до залята с рода площадка от същия камък. Прозрачните зелени вълни прииждаха от морето, разбиваха се на плитчините и дълги ивици бяла пяна се въртяха със странни извивки над равната повърхност на площадката. По тези извивки жриците на богинята се стараеха да разчетат пророческите предзнаменования, защото според много старинни предания точно тук златоногата Афродита, радост за боговете и хората, била излязла от пяната.