Огненозлатиста алея водеше дълбоко в долината. Усещане на чудна яснота и спокойствие беше обхванало Таис. Хората утихнаха, говореха полугласно, стараеха се да не смущават шепота на есенните листа и ромоленето на потока, който струеше по дъното на долината, преливаше на малки водопади през краищата на стъпаловидни басейни сред покрити с мъх плоски камъни.
През пролуките между дърветата се извисяваха скали, покрити с мъха на столетия, със смътния чар на отминали времена.
В долината се редяха напряко тъмни кипариси, сред които изпъкваха със своя пурпурен цвят пирамидални тополи.
Мирисът на напечена есенна шума и борови игли беше свеж, горчив и сух едновременно, без ни най-малък дъх на прах от планински пътища. Назад долината се разширяваше и се простираше долу в лъчите на вечерното слънце, изпълнена със спокойствие и топлина. Там сред устрема на полските борови върхове се кълбяха пурпурните корони на дъбове, брястове и кленове.
Храмът на Афродита Амбологера приличаше по-скоро на крепост. Стени от сиви камъни навлизаха в усоето и обгръщаха от запад превала на върха. Фронтонът на светилището с колонада беше обърнат на изток, издигнат над широко плато, засадено с лозя и плодови дървета. Приятелите от Патос ги помолиха да почакат, минаха през тесен тъмен проход и удариха трикратно по един бронзов лист, окачен на къса верига. Скоро те се върнаха с две явно високопоставени жрици.
Едната от тях в светлосиво облекло строго и сериозно огледа Таис и Ерис, изведнъж приветливо се усмихна, прихвана и двете за рамената и като кимна леко на патосците, поведе жените навътре в храма.
Последваха обичайните обреди на вечерен пост, измиване и ново бдение в мълчание на пода пред вратата на светилището.
На разсъмване дойде старшата жрица, нареди им да изядат по една ябълка, да се съблекат и поведе приятелките при богинята Неприятелка на старостта — Афродита Амбологера. Нито атинянката, нито черната жрица, макар и много пътували, никога досега не бяха виждали такъв храм. Триъгълна пролука в покрива хвърляше сиянието на светлото небе върху съединените отпред стени с посока към изток.
На стените, с цвета на слънчоглед, бронзови гвоздеи крепяха грамадни, не по-малко от десет лакти широки дъски, избичени от цяло дърво. Само хилядогодишни дървета като ливански кедри можеха да имат такива дънери. Върху тях бяха изрисувани две богини от художник, по-гениален от Апелес, с чисти минерални бои за вечни фрески.
Лявата, с горещите тонове на червена земя и пламенеещ залез, представяше жена в разцвета на земна сила, на плодовитост и здраве. Нейните пълни устни, гърди и бедра бяха така напращели от желание, сякаш щяха да се пръснат от бурния прилив на страст и да пролеят тъмната кръв на Великата майка, Владетелка на бездната. Протегнатите към зрителя в неудържим копнеж ръце държаха тъмна роза, символ на женственото естество, и квадратен лекитион със звезда, добре познат на Таис.
— Лилит! — каза Таис с едва видимо движение на устните, безсилна да откъсне поглед от картината.
— Не! — едва чуто отвърна Ерис. — Лилит е добра, а тази е самата смърт!
Жрицата вдигна вежди, доловила шепот, и с рязко махване на ръка посочи стената вдясно. И атинянката неволно въздъхна с облекчение, като видя въплътена собствената си мечта.
Синя гама от цветове сливаше море, небе и нисък хоризонт. На този фон тялото на богинята бе придобило бисерен бледожълт оттенък на ранна зора, когато едрите звезди още искрят във висините, а опаловото море плиска вълните си върху розовия пясък. Урания вървеше, едва докосвайки земята с пръстите на босите си нозе, протягайки ръце към просветналото небе, вятъра и облаците. Лицето на богинята, полуобърнато през рамо, насочено едновременно в далечината и към зрителя, обещаваше утеха с погледа на сивите си като на Таис очи. На челото между веждите светеше огън, без да гаси погледа.
Пред всяка от картините върху нисък жертвеник димеше почерняла от времето кадилница.
— Дали са ви казали за двата образа на Амбологера? — попита жрицата.
— Да! — едновременно отговориха Таис и Ерис, като си спомниха вечерния разговор с философа на храма.
— Нито олимпийските богове, нито самата Велика майка не могат да отменят телесната старост на простосмъртните. Всичко на света се подчинява на течението на времето. Ала има избор. Той е пред вас. Да изгориш съвсем с последния пламък в служба на Афродита. Или да пренесеш този пламък на всеотдайна любов, призоваваща към небето, като служиш на Урания с неуморна грижа за щастието на деца и възрастни. Поставете пред тази, която сте избрали предмет, който не е необходимо да бъде скъп по стойност в пари, но да е най-скъпоценен за всяка от вас.