— Изглежда така е писано! — съгласи се Таис. — Но аз нито съм жена, нито дъщеря на аристократ, не съм от царски род, само хетера, играчка в ръцете на съдбата, изцяло зависима от случайността.
— Никога няма да те напусна, госпожо, каквото и да стане!
Таис изгледа тиванката хитро и с разбиране, леко изплезила език, и девойката пламна.
— Да, да! Дори Афродита се страхува от силата на Ерос, а какво да кажем за нас простосмъртните?
— Не обичам мъжете — с отвращение извика Хезиона. — А ако обикна… ще убия и него, и себе си!
— Ти си била много повече момиченце, отколкото си мислех, като гледах твоето тяло — бавно каза хетерата, присвила очи, за да разгледа Хераклейското пристанище, което се беше показало.
Чакаха ги, понеже бяха точно пресметнали колко време ще плават. Таис съзря Егесихора, заобиколена от група воини, чийто могъщ ръст личеше отдалече. През този ден корабът, който беше извел Егесихора от Атина и беше стоял в Хераклея да чака Таис, бе отишъл на тридневно плаване в Хития, недалеч от устието на река Еврота, дълбоко в Лаконския залив, където се товареха спартанските кораби. Ако евриклидионът продължаваше да духа, то плаването щеше да се съкрати на два дена. Но по това време на годината североизточните ветрове не бяха постоянни.
Приятелят на Егесихора беше в Хития, където събираше своя голям отряд. Корабът се командуваше от неговия хекатонтарх — стотник, който не се хареса на Таис заради откритите погледи, с които искаше да прониже химатиона й. Но Егесихора хокаше воина, както и падне, без да се стеснява от откритото обожаване на по-малките началници и обикновените копиеносци, които изпълняваха ролята на гребци, и на стария едноок кормчия, чието единствено, кръгло като на циклоп око успяваше да забележи всичко, което ставаше наоколо. Най-малката неточност при удара с веслото, ненавременното завъртане на кормилото, което съвсем мъничко забавяше хода на кораба — всичко това предизвикваше остър вик, последван от злъчна шега. Воините бяха нарекли стария кормчия Финикиец, но го уважаваха.
Водите на Лаконския залив, гладки като синьото огледало на дъщерята на Лебеда, подарено и от самата Афродита, сякаш забавяха хода на кораба като гъста напитка. На половината път, срещу носа на Кипарисите, морето стана тревистозелено. Дотук стигаха водите на Еврота — голяма река, в чието горно течение, на двеста и четиридесет стадии от пристанището, беше столицата на Лакедемон — Спарта. Отляво се издигаше стръмният скалист и суров хребет на Тайгет — прочуто в цяла Елада място, където отнасяха новородените, у които специалистите от старейшините намираха недостатъци в телосложението или в здравето им. Наближаваха устието на Сменос с пристанището Лае, изпълнено с много малки плавателни съдове. Корабът мина край него, заобикаляйки широкия нос, зад който се намираше главното пристанище на Лакедемон — Хитий.
Спряха до брега на южния залив, там, където стръмният склон на носа завиваше на север, затваряйки вътрешната част на пристанището. Дълбоката вода беше неподвижна като тъмно огледало, макар Нот — южният вятър, който носеше дъждовни облаци, силно да се спущаше от крайбрежния склон и да удряше противоположния край на залива. Палубата на кораба остана четири лакътя по-ниско от пристанището и изтритите греди по неговите краища — стигаше до главите на Таис и на Егесихора, които стояха на кърмата. Двете хетери, облечени в ярки хитони, Таис със златистожълт, а спартанката — с черен като нощта, който чудно очертаваше златистата мед на косите й, бяха забелязани веднага. С викове „Елелей! Елелей!“ към тях се спуснаха няколко воина и най-напред брадатият гигант Еоситей, който протегна двете си ръце на Егесихора. Тя отклони помощта на Еоситей и му посочи предната част на кораба, където под навес от тръстика тропаха с копита четирите коня. Спартанците замряха в не по-малък възторг, отколкото пред жените, когато воините и двамата коняри се заеха внимателно да изведат дърпащите се и неспокойно присвиващи уши жребци. Двойката по средата имаше онзи рядък цвят, който атиняните наричат левкофаест — ослепително бели, а страничната двойка — левкопири — или златисточервеникави, като цвета на своята стопанка. Съчетанието на бяло със златно се смяташе особено сполучливо, откакто беше пренесено от древния Крит изкуството за извайване на хризоелефантинни статуи на богове.
От пристана спуснаха мостик. Един от средните жребци, който вървеше начело, изведнъж се отказа да стъпи на огъващото се дърво и скочи право на пристана. Корабът се наклони от мощния удар и вторият бял кон, който бе последвал другаря си, не успя да изскочи от кораба, а като се закачи с предните си копита за края на пристана, остана изправен на задните си крака. Корабът започна да се отделя от кея. Цепнатината между стената и борда започна да се разширява. Егесихора видя как от усилие да се задържи се напрегнаха всички мускули на коня. Голямата жила отстрани на корема му се изду. Спартанката се втурна към коня, но я изпревари скочилият от кея воин. Корабът се заклати, копитата на коня се захлъзгаха от гредите, но воинът с необикновена смелост и сила тласна животното в задницата и буквално го изхвърли на пристанището. Той не успя да избегне удара на задните крака и падна на разлюляната палуба, но веднага скочи невредим.