— Слава на Менедем! — извика предводителят на спартанците, а Егесихора награди с гореща целувка силния воин.
— Ха, ха! Внимавай, Еоситей, да не изпуснеш своята златокоса!
— Не, няма да го бъде!
Вождът на лакедемонците скочи на кораба, сграбчи Егесихора и за миг се оказа на пристана. По мостика поведоха златистите жребци, а Таис остана на кърмата, смеейки се на другарката си, която се силеше да се изтръгне от мощните прегръдки. Героят Менедем стоеше на палубата, замрял от възхищение пред чернокосата атинянка, чийто меден загар и сиви очи бяха подчертани от жълтия хитон. Спартанецът бе облечен само с епоксида — къс хитон, закачен на едното рамо. Единствена отлика на воин беше широкият му колан. В борбата с коня хитонът беше паднал от рамото, оголил спартанеца до кръста. Таис любопитно го разглеждаше, неочаквано спомнила си за копиеносеца на Поликлет, за модел на когото беше послужил също лаконски младеж. Менедем имаше също такова мощно тяло, шия и крака като знаменитата статуя. Гръдните мускули се очертаваха като големи плочи върху изпъкналата широка гръд и за малко не достигаха с долния си край правилната арка на леко изпъкналия край на ребрата. По-долу коремните мускули бяха толкова плътни, че вместо да се стесняват в талията, надвисваха над бедрата. Само такава броня от коремни мускули можеше да издържи удара от задните крака на буйния кон без всякаква вреда. Най-тясното място на тялото му беше в горната част на бедрата, макар мускулите им да се издуваха нашироко над и под коленете.
Таис погледна в лицето смутения атлет. Той така се изчерви, че малките му уши и по детски кръглите му бузи се превърнаха в едно пурпурно петно.
— Какво, Менедем — подхвърли му Егесихора, — ти май не можеш да повдигнеш Таис. Тя е пентасхилиобойон (цената на пет хиляди бика).
Спартанката намекваше за цената, която Филопатор беше определил на стената на Керамик. Старинните сребърни монети на Атина, сечени още от Тезей с образ на бик, някога имаха стойността на бик и затова се наричаха бикове. В древна земеделска Атина откупът за невестата винаги беше в бикове, поради което в семейството девойката се наричаше „донасяща бикове“. Най-големият откуп беше сто бика — хекатонбойон — на стойност близо две мини, и затова чудовищната цена за „откупа“ на Таис предизвика вълна от гръмко учудване сред групата воини.
Менедем дори направи стъпка назад, а Таис звънко се разсмя и извика:
— Хайде, дръж!
Инстинктивно воинът вдигна ръце и девойката скочи от кърмата. Умело подхваната от Менедем, тя седна удобно на широкото рамо, ала в този момент Хезиона сграбчи крака на атинянката с вик: „Не ме оставяй с войниците, госпожо!“
— Вземи и нея, Менедем — сред общия смях каза Таис и атлетът леко понесе двете девойки към пристанището.
На другия ден Егесихора и Еоситей през всичкото време яздиха, раздвижвайки почистените и изкъпани коне въпреки връхлитащия от време на време дъжд и вятър. Щом се изясни и слънцето изсуши хлъзгавата кал, спартанката предложи на Таис да отидат до столицата на Лакедемон. Пътят по долината на Еврота открай време се славеше като удобно място за препускане с коне. Двеста и четиридесет стадии, разделени на два етапа, не бяха далечен път за бегачите на Егесихора. Колесницата, в която пътуваха Еоситей и Менедем, през цялото време изоставаше от буйната четворка. Целият път до столицата Таис измина много бързо и увлечена в препускането — трябваше здраво да се държи при опасните завои, — тя съвсем не обърна внимание на околността. Преди това никога не бе ходила в Спарта. Колкото повече приближаваха до града, толкова повече хора поздравяваха Егесихора. Отначало Таис мислеше, че възгласите и приветствията с ръце бяха за Еоситей, стратег и племенник на цар Агис, но хората тичаха насреща им не по-малко ентусиазирано и тогава, когато колесницата на военните оставаше далече назад. Те навлязоха в гора от могъщи дъбове, чиито корони така тясно се сближаваха, че в гората цареше полумрак. Сухата земя, покрита с дебел пласт листа, натрупали се сякаш от сто години, приличаше на пустиня. Като минаха гората, подгониха конете и така препускаха чак до града. Егесихора спря едва пред статуята на Диоскурите, в началото на правата улица или алея, която се наричаше Дромос — Бяг. Спартанските младежи постоянно се състезаваха тук на бягане. Минувачите учудено разглеждаха колесницата с великолепните коне и двете прекрасни жени. Но ако в Атина при такова появяване би се събрала хилядна тълпа, то в Спарта пристигналите бяха обкръжени само от няколко десетици воини и ефеби, очаровани от красотата на девойките и конете. Все пак, когато спътниците им ги достигнаха и заедно тръгнаха по широката алея, засенчена от гигантски платани, възгласите и приветствията се възобновяваха с особена сила.