Реконструкциите на М. М. Герасимов от погребение в южните зони на СССР показаха наличие на дравидски и дори малайски видове хора от епохата на ранния неолит, бронзовата ера и края на първото хилядолетие преди нашата ера.
Аз приемам много по-широко разпространението на дравидските народи (най-старите народи в Южна Индия), отколкото това обикновено се прави, и причислявам към тях най-старите народности, населявали някога Крит, централната част на съвременна Турция, южните области на нашата Средна Азия, протоиндийската цивилизация. Без съмнение и Източна Азия в доисторически времена е била много повече открита за взаимни влияния например с Китай и Западните краища, отколкото по-късно, когато става самоизолацията на Китай.
В романа изцяло е запазена сега съществуващата историческа документация. Аз съм създал само неизвестната съдба на исторически лица, въвел съм някои нови персонажи, например началника на тесалийската конница Леонтиск, делоския философ, Ерис, Менедем, Еоситей.
Единственото хронологично нарушение в романа е, че отнасям създаването на статуята на Афродита Милоска (Мелоска) към края на четвъртия век преди н.е. Традицията я датира във втори или трети век. Обаче точната датировка не е установена и до ден-днешен. Някои удивителни находки, неизвестни на предишните историци, аз считам само като първи свидетелства на твърде големи умозрителни открития на предишните цивилизации. Изчислителната машина за планетните орбити в действителност съществува; кристални лещи със съвършена шлифовка са намерени в междуречието и дори в Троя; изчислението на времето у индийците, постиженията в лечението, астрономията и психофизиологията са известни по исторически свидетелства и от древните философски книги.
Описанието на най-древното светилище, на Великата майка и съпровождащите го обекти — шлифовани огледала, статуйки, фрески — аз съм заел от най-новите открития на неолитни селища в Централен Анадол: Чатал-Хююк, Хачилар, Алишар-Хююк, възникнали в десетото-седмото хилядолетие преди нашата ера, а може би и в още по-древни времена. Храмът в Хиераполис нееднократно се споменава от древните автори.
Някои случки в романа може да изглеждат на читателя невероятни, например обредът с целуването на Змията. Обаче аз съм го описал документално. Има филм за обреда, снет през тридесетте години на нашия век в Северна Бирма от известния кинопътешественик Арманд Денис.
Издръжливостта и здравето на елинските и македонските воини според нашите съвременни мерки са също така невероятни. Достатъчно е да се видят статуите на Дорифор, Апоксиомен, Дискобол, тъй наречения Диадох (или „елинистическия принц“), или да се припомнят разстоянията, изминати в непрекъснат поход от македонската пехота. Често се налага да чувам, че маратонският вестител на спартанския цар Леонит е пробягал маратонското разстояние и паднал мъртъв, а нашите спортисти бягат на по-голямо разстояние и остават живи. Познавачите на спорта обаче забравят, че младежът е пробягал своето „разстояние“ въоръжен, след цял ден ръкопашен бой, което вече е същински подвиг. А преди това, както свидетелствуват античните източници, той е „пробягал“ от Атина до Спарта и обратно, тоест пробягал е по обща сметка двеста километра!
Накратко казано, суровият подбор на много поколения и живот, в който физическото развитие се е смятало за най-важно, са създали може би не само необикновено силни, но и извънредно издръжливи хора. Самият Александър и неговите приближени са останали в течение на вековете като поразителни образци на подобна издръжливост на рани и лишения, жизнена устойчивост в боеве и походи, да не говорим за тяхното мъжество, което не отстъпва на легендарната спартанска храброст.
Според най-новия речник на древногръцки език от С. И. Соболевски (1967 г.) аз пиша дифтонгите (освен омикрон-ипсилон равно на у) двузвучно, без латинизация. Поради това разликата в четенето с някои общоизвестни думи не бива да учудва читателя. Навсякъде, където е възможно, аз се отказвам да предавам „тета“ със звук „ф“, „ета“ — с „и“ и „бета“ — с „в“, както това е било прието в стара Русия според четенето на тези букви по църковнославянската традиция, възникнала въз основа на южнославянските езици. Досега ние пишем „Вифлеем“, а не „бетлеем“, „алфавит“, а не „алфабет“, „Тива“, а не „Теба“. До неотдавна дори пишехме вместо „библиотека“ — „вивлиофика“.