— Тук аз съм гост — отвърна старецът и с повелителен жест повика Таис. Атинянката послушно се приближи до стъпалата, по които бавно, се изкачваше старецът.
— Ти ли си атинската хетера, хвърлена на крокодилите и спасила се? Какво търсиш в храмовете на Черната земя?
— Сега вече нищо. Мислех да намеря мъдрост, която да насити душата ми повече, отколкото философските разсъждения за политика, война и познания на нещата. На тях съм се наслушала в Атина, но на мен не ми трябва война или държавна уредба.
— И не намери ли нищо тук?
Таис презрително се засмя:
— Тук се покланят на зверове. Какво да чакам от народ, чиито богове още не са станали хора?
Старецът изведнъж се изправи, изразът на очите му се промени. Таис почувствува как погледът на непознатия прониква в скритите глъбини на душата й, безмилостно разголва тайните й мисли, надежди и мечти. Атинянката не се уплаши. В краткия и живот, въпреки изобилието от впечатления и срещи, нямаше нищо срамно или недостойно, нямаше нито подли постъпки, нито злобни мисли. Любов, радост от това да се чувствуваш винаги красива, винаги желана, нестихваща любознателност… Нейните сиви очи без страх срещаха острия като копие поглед и старецът за първи път се усмихна.
— Като преценявам ума ти, ти си заслужила малко повече знания, отколкото биха ти дали жреците на Египет. Бъди благодарна на името си, че те са благоволили да разговарят с тебе.
— На моето име ли? — възкликна хетерата. — Защо?
— Нима не знаеш, че като дъщеря на Елада носиш много древно име. То е египетско, означава „Земя на Изида“ и свръх това е дошло от древния Крит. Слушала ли си за Бритомартис, дъщеря на Зевс и Карма? Ти ми напомни нейното изображение.
— Колко интересни неща казваш, отче! Кой си ти, откъде си?
— Аз съм от Делос, елин, философ… Но виж, приятелката ти едва удържа конете, пък и Салмаах е нетърпелив.
— Ти знаеш дори името на коня ми?
— Не бъди наивна, дете. Още не съм загубил слуха си, а ти двадесетина пъти го назова.
Таис се изчерви, засмя се и каза:
— Бих искала да те видя.
— Това е нужно. Ела в който ден искаш, рано сутрин, когато намалява беснеенето на сет. Застани под навеса на портика, плесни три пъти и аз ще дойда при теб. Хайре!
Рижите и белите коне шеметно се понесоха по безкрайната палмова алея към северната част на града. Салмаах, облекчена от двойния товар, весело препускаше край тях. Таис замислено гледаше оловната вода на великата река, чувствувайки, че срещата със стария философ ще бъде от значение в нейния живот.
Егесихора полюбопитствува с какво толкова слабият и незначителен старец заинтересува приятелката й. Щом научи за намеренията на Таис отново да „броди по храмовете“, както се изрази спартанката, тя заяви, че Таис в края на краищата ще намери собствената си гибел. Дали да помоли Менедем да не я пуска по храмовете, или да не я спасява повече, когато я хвърлят на лъв, хипопотам, огромна хиена или на каквото да е още от божествените чудовища? Но и това средство не ще помогне: атлетът, независимо от страшния му вид, е влажна глина в пръстите на своята хубавица!
Егесихора имаше право. Срещата с философа разпали любопитството на Таис. На следния ден тя дойде в храма „Нейт“, когато току-що се разпалваха червеникавите отблясъци по оловното небе.
Философът или жрецът се яви веднага щом се чуха плясканията на мъничките длани под навеса на портика. Философът бе облечен в предишното бяло памучно одеяние, което отличаваше египтяните и особено египтянките от всички други чужденци. Кой знае защо, идването на Таис го зарадва. Като я прониза отново с острия си като копие поглед, той й направи знак да го следва. В дъното на стената от огромни камъни вляво минаваше проход, осветен само от тесничка пролука отгоре. Досадното свистене на вятъра не се чуваше тук, покой и усамотение придружаваха Таис. Светлината напред изглеждаше ярка. Те влязоха в квадратна стая с тесни като процепи отвори на прозорци. Тук не се усещаше вкусът на праха, както бе в този час по целия град. Високият таван, боядисан в тъмни цветове, създаваше впечатление на нощно небе. Като се оглеждаше, Таис каза:
— Странно са строили египтяните!
— Строили са отдавна — поправи я философът, — несъвършено, но са се грижили за тайнствеността на усамотението, загадката на мълчанието и съкровените мигове на неочакваното.
— Нашите храмове, съвсем открити и светли, са сто пъти по-прекрасни — възрази атинянката.
— Ти грешиш. Там също има тайна, само че не такава, която се губи в тъмнината на миналото, а тайна на единение с небето. Със слънцето — денем, със звездите и луната — нощем. Нима ти не си чувствувала просветление и радост сред колоните на Партенона, в портиките на Делфи и Коринт?