— Да, да!
Свитъци папирус, пергамент, изписани дъсчици лежаха върху масивни сандъци. В средата на стаята имаше голяма широка маса с петолъчни звезди и спирали, яркосини върху сивия фон на каменната плоскост. Делоският философ поведе атинянката към масата и я настани да седне насреща му върху неудобна египетска табуретка. Философът дълго мълча, упорито вгледан в Таис. И странно, удивително спокойствие се разля по цялото й тяло. Таис се почувствува така добре, че с цялото си сърце се устреми към сериозния навъсен, скъп на думи старец.
— Ти ме учуди със забележката си за обоготворените зверове на Египет — каза философът, — какво знаеш ти за религията? Посвещавана ли си в някакви тайнства?
— Никога. Нищо не знам. — Таис искаше да бъде скромна пред този човек. — Аз съм хетера от ранна възраст и не съм служила в никакъв храм освен в този на Афродита Коринтека.
— Откъде тогава знаеш, че боговете се издигат заедно с човека? Та това значи, че човек търси боговете в себе си, а за такива убеждения ти се излагаш на опасност, и то много сериозна.
— Ти напразно ме смяташ толкова умна, мъдрецо. Аз просто…
— Продължавай, дъще моя. На мен, който нямам потомство, не току-тъй ми се ще да те нарека така. Това свидетелствува за близост на нашите души.
— Изучавайки митовете, аз забелязах как боговете на Елада са ставали постепенно по-добри и по-добри от древността до наши дни. Артемис, ловджийка и убийца, станала лечителка. Аполон, брат й, в старо време безмилостен палач, убиец, алчен и завистлив, сега е лъчезарен бог-животворец, пред когото хората радостно се прекланят. Моята богиня — Афродита, в древните храмове е била с копие като Атина. Сега е станала Урания, която носи на хората светата небесна любов. — Страните на Таис пламнаха.
Жрецът-философ я погледна още по-приветливо и Таис доби смелост.
— Четох и Анаксагор. Учението му за „Нус“ — за световния разум, за вечната борба на двете противоположни сили: злото и доброто, приятелското и враждебното. Антифон, който е учил, че хората са равни и предупреждавал елините да не презират чуждите народи… — Таис се запъна, спомняйки си собствените грешки, за които едва не плати с живота си.
Философът се досети.
— А сама не можа да надвиеш това презрение — каза той, — заради което и попадна при крокодилите.
— Не можах и не ще мога да приема безсмисленото почитание на богове в животински образ: уродливи хипопотами, отвратителни зухоси, глупави крави, птици без ум. Как могат мъдри хора, пък и които и да било хора със здрав разум…
— Ти забравяш, по-скоро не знаеш, че религията на египтяните е няколко хилядолетия по-стара от елинската. Колкото по-надълбоко в тъмнината на вековете, толкова повече тъмнина има около човека и в неговата душа. Тази тъмнина се е отразявала във всички негови чувства и мисли. Безброй животни са го заплашвали. Зависим от случая, той дори не схващал съдбата, както я схващаме ние елините. Всеки миг би могъл да бъде последен. В безкрайна върволица са минавали пред него богове за всеки миг — зверове, дървета, камъни, ручеи и реки. После едни от тях изчезнали, други се запазили до наши дни. А нима ние, елините, не се покланяхме доскоро на реки, които имат такова важно значение за нашата маловодна страна?
— Но не и на зверове!
— А също на дървета и на животни.
За учудване на Таис жрецът-философ й разказа за култа към свещените кипариси на Крит, свързани с Афродита. Но повече от всичко я порази древното поклонение на богини с образ на кон. Дори Деметра или критската Рея от светилището във Фигария на река Нед в Аркадия е изобразена с конска глава. Свещената кобила е имала особена власт нощем и била вестителка на гибел. Нито философът, нито Таис можеха да подозират, че след повече от две хиляди години от тяхната среща на един от най-разпространените езици в света страшен нощен сън кошмар ще се нарича както някога „нощна кобила“.
Богинята-кобила се превръща в триликата богиня-муза. Нейните три лица отговарят на Мисълта, Паметта и Песента. Едва по-късно, когато женските божества отстъпили на мъжките, триликата муза станала Хеката, Девите-музи се увеличили на девет и били подчинени на Аполон, ръководителя на Музите.
— Сега разбирам защо древните имена на нимфите и амазонките били такива: Левкипа — бяла кобила, Меланипа — черна, Никипа — победителка, Айнипа — милостиво убиваща кобила.
— А по-късно, когато животните-божества загубват своето значение, имената се променят — потвърди философът. — При Тезей вече има Иполита, Иподамия — владетелка, укротителка на коне, жени-героини, а не нимфи, подобни на животно по образ. Тук също е станало извисяване на религията, както ти вярно забеляза.