— Но тогава… — Таис се спря.
— Говори, на мене можеш всичко да кажеш.
— Тогава защо образът на Богинята-Майка, Великата богиня, е нежен и ласкав, макар че е много по-древен от мъжките божества-убийци?
— Ти пак грешиш, като считаш, че тя е само богиня на любовта и плодородието. Нима не си слушала за басаридите — опиянените от свещени листа полубезумни жени от Тесалия и Тракия, които в своя бяс разкъсвали на парчета агнета, козлета, деца и дори мъже. Жените вилнеели, размахвайки елови клони, обвити с бръшлян — символ на Артемис или Хеката. Същото е било в Атина през време на Ленейските игри — празненство на „дивите жени“ през дните на зимното слънцестоене през месец Посидеон. Образът на богинята-разрушителка, богиня на смъртта, се противопоставя на образа на майката. Съединително звено между тях е бил образът на любовта — единственият, който ти знаеш.
Таис сложи пръст на слепоочията си.
— Много е сложно за мен. Нима в далечните тъмни времена Дори женските божества са били толкова свирепи, както по-късно мъжките?
— Свирепи не. Но безмилостни като самия живот, защото какво друго са били те, ако не отражение на живота, на висшите сили на съдбата, които властвуват еднакво и над боговете, и над хората… Едновременно безмилостни и милосърдни.
Таис седеше объркана и притихнала. Философът стана и постави голямата си топла длан върху непокорните къдри на челото й. Отново необичайно успокоение се разля по тялото на хетерата, доверие и чувство на пълна безопасност изостряха съзнанието й.
— Слушай внимателно, атинянко Таис. Ако разбереш това, което ще ти кажа, ще станеш моя духовна дъщеря… Можеш да вярваш във всичко, каквото ти харесва, но вярата става религия едва тогава, когато здраво се свързва с правилата на живота, с преценката на постъпките, с мъдростта на поведението, с поглед, устремен в бъдещето. Ние, елините, сме още твърде незрели — нямаме морал и не разбираме човешките чувства, както в Далечния Изток. Вярата на египтяните никога не ще узрее да стане религия, но и у нас има философи — ти сама спомена двамина, забрави Платон и още няколко мъдреци…
— Не съм забравила Платон. Но великият мъдрец, създавайки план за идеалната държава, забрави жените и тяхната любов. Струва ми се, че той е признавал любов само между мъжете — затова не го смятам за нормален човек, макар и да е прочут философ, олимпийски борец и държавник. Но ти си прав, аз забравих Аристотел, макар че с него съм лично позната — загадъчно се усмихна Таис.
Делосецът се понамръщи.
— Не. Този познавач на явленията в природата е не по-малко див от египтяните по моралните въпроси. Можеш да го изключиш. По-важно е друго: само в началото на възникването си всяка религия живее и властвува над хората, дори и над най-умните и силните. После вместо вяра започва тълкуване, вместо праведен живот — обреди. И всичко свършва с лицемерието на жреците в борбата им за живот в ситост и почит.
— Какво говориш, отче?!
— Това, което чуваш, Таис! Не е ли все едно — женско божество или Аполон, Артемис или Асклепий? Красив живот на земята без страх, просторен на шир и длъж, като светъл, постлан с мрамор път — ето каква е моята мечта и грижа.
— И ти дойде от Делос в Египет.
— За да науча корените на вярата ни, произхода на боговете ни, да разбера защо Досега елините живеят, без да разбират задълженията и целите на човека сред другите хора и заобикалящата ги Ойкумене. Ти разбра вече, че в Египет няма защо да се търсят морални закони — няма ги в религията на древните ловци, запазила се у земеделците край Нил. Но има други народи… — Философът замълча и прекара ръка по челото си.
— Ти се умори, отче. — Таис стана и докосна с поклон коленете му.
— Ти разбра! Силите ми отпадат. Чувствувам, че не ще видя моя Делос и не ще напиша всичко, което научих в Египет.
— Не се измъчвай, почини си, яж тукашното розово грозде и вкусните плодове на бодливата палма — загрижено каза хетерата и старецът се усмихна. — Да, да, аз ще ти донеса следващия път. Кога ще ми позволиш да те посетя отново?
Без да получи отговор, Таис тръгна самичка по тъмния проход, който страшно й напомняше преживяното в Лабиринта.
Светлината и зноят на пладнето отведнъж я заляха с гореща вълна, уморителният вой на „петдесетдневника“ отначало дори й се стори приятен. Но надвечер в нейния изцяло пронизван от течение дом сред тревожния бяг на сенките на разлюлените от течението пламъци на светилниците нещо отново потегли Таис към тъмнината на храма, към странния стар елин, който за първи път в живота й даде светлия покой на освобождението. Като момиче Таис бе сънувала Афродита Урания. Тя си припомни съня, който бе се повтарял, няколко пъти през последните години: Таис, боса и гола, се изкачва по необятно широка стълба към зелена стена от гъсти миртови дървета, промъква се между техните преплетени клони и излиза сред силна светлина, но не пронизваща, топла, но не знойна. Тя се приближава до статуята на Афродита Урания. Богинята от полупрозрачен розов родопски мрамор, обляна от небесна светлина, слиза от пиедестала и прегръща раменете на Таис със сияйна, невероятно красива ръка. Урания се вглежда в лицето на Таис. Чувство на необичайна радост и покой изпълват младата хетера. Но тя не обича този сън — с течение на годините все по-остра бе разликата между чистия покой на обич, излъчван от Урания, и налудничавото изкуство и тегоба на онази любов, която създаде славата на Таис, образована хетера и прочута танцьорка на най-учения народ в света, за какъвто се мислеха атиняните. И ето че радостният покой, изпитан преди само в полудетинските сънища за Урания, споходи Таис наяве при срещата и с философа.