— Не знам — избоботи Еоситей, — аз, изглежда, не обичам танц, ако в него няма Ерос.
— И в тях има, само че не в тази форма, каквато ти разбираш — намеси се Таис.
Пред пируващите се появиха няколко разнообразно облечени юноши и зрели мъже. Предстоеше излизането на поетите. Еоситей се изтегна на ложето и прикри очи с ръка. Таис и Егесихора станаха от местата си и седнаха пред масата. Поетите принадлежаха към циклистите, посветили се на цикъла омировски сказания. Те се събраха в кръг и хорово изпяха поемата за Навзикая със съпровод на две лири. Сравнявайки се с Леех Митиленски, поетите строго следяха за напевността на хекзаметричната форма и увлякоха слушателите със силата на стиховете за подвизите на Одисеи, близки от детинство на всеки автохгонен — роден елин. Едва бяха заглъхнали последните думи от ритмичната декламация, когато отпред излезе весел млад човек в сиво-синя дреха и черни сандали, с високо, по „женски“ преплетени каишки на глезените. Той се оказа поет-рапсод, другояче казано, певец-импровизатор, акомпаниращ си на китара.
Рапсодът се приближи до Таис, наведе се, докосна коленете й и важно се изправи. Зад него се появи свирец на лира в тъмен хитон, със старомодна гъста брада. Подчинявайки се на кимването на юношата, той удари струните. Силният глас на рапсода се разнесе из залата, построена по изискванията на акустиката. Поемата — възпяваща прелестите на Таис — предизвика весела възбуда сред гостите. Започнаха да припяват на рапсода, а поетите-циклисти отново се събраха в дитирамбен кръг и образуваха хоров акомпанимент. Всеки нов епитет в края на строфата на импровизирания химн, подхващан от деветки яки гърла, гърмеше из залата. Анаитис — възпламенителка, Тарготелея, Анедомаста — с дръзки гърди, Киклотомерион — кръглобедрена, Телхорион — чаровница, Панторпа — даваща най-голяма наслада, Толмеропис — с дързък поглед…
Еоситей слушаше, мръщеше се, поглеждайки Егесихора. Спартанката се смееше и пляскаше с ръце от възторг.
— Косите на Таис — продължаваше поетът — това е дека оймон меланос кианойо (десет ивици враненочерна стомана) по доспехите на Агамемнон! О сфайропигеон телктерион (пълна с обаяние)! Киклотерезоне…
— О моя Хризокома Егесихора! — прекъсна го с могъщия си бас Еоситей… — Левкополоя — носеща се на бели коне! О филетор евнехис — любима с прекрасни обятия! Мелибоя — наслада на живота.
Гръм от ръкопляскания, смях и одобрителни възгласи заглушиха двамата. Смутеният рапсод замря с отворена уста. Таис скочи, смеейки се, и протегна ръце на поета и акомпанятора, целуна и единия, и другия. Брадатият свирец на лира задържа ръката й и с очи сочеше пръстена на делоския философ.
— Утре вечер ще бъдеш в храма „Нейт“.
— Ти откъде знаеш?
— Аз ще те придружавам. Кога да дойда и къде?
— После. Сега трябва да танцувам за всички.
— Не, не си длъжна! — властно каза брадатият акомпанятор.
— Говориш глупости! Как може? Аз трябва да се отблагодаря за рапсодията, да покажа на поетите и гостите, че не са пели напразно. И без това ще ме принудят…
— Мога да те избавя. Никой не ще моли и не ще те принуди!
— Иска ми се да видя невъзможното.
— Тогава излез, уж за да се преоблечеш, постой в градината. Може да не си сменяш дрехите, никой не ще поиска да танцуваш. Аз ще те извикам…
Настоятелните гласове „Таис, Таис!“ се засилваха. Изгаряща от любопитство, атинянката избяга в страничния коридор, закрит с тежка завеса. Въпреки съвета на брадатия тя не слезе по четирите стъпала в градината, а остана да наблюдава леко открехнала плътната тъкан.
Брадатият остави лирата и направи знак на притичалите помощници.
— Докато Таис се приготви, аз ще ви покажа чудеса от източните страни — гръмко обяви той.
Близко до масата поставиха две стъклени кълба. Кръгли огледала хвърлиха върху тях снопове лъчи от силни светилници. Запалени със златиста светлина, кълбата започнаха да се движат от ремъци, теглени от помощниците. Други с леки удари по металически огледала изтръгваха дълъг, равномерно вибриращ, идващ отдалече звън. Брадатият разпери ръце и веднага помощниците му поставиха две кадилници отдясно и отляво. Той устреми в гостите бляскави, пронизващи очи и каза:
— Който иска да види Тюхе, богинята на Щастието, и да поиска от нея да изпълни желанието му, нека гледа, без да откъсва очи, в едното от кълбата и да повтаря името и в такт с ритъма на огледалата.