— Няма да има — казваха философите от старото орфическо течение. — Не колело, което вечно се върти само в кръг, а спирала — ето истинското течение за промяната на нещата и в него е спасението от колелото.
„Боговете не са създали вселената, тя е произлязла от естествените физически сили в света — така учеха орфиците. — Космосът е преди всичко порядък. От Хаоса, Хронос (Времето) и Етера (пространството на ефира) се образувало яйцето на Вселената. Яйцето започнало да се разширява, едната му половина образувала небето, другата — земята, а между тях възникнал Биос — животът.“
Задоволявайки потребностите на мислещите хора на своето време, орфиците не подозирали, разбира се, че след двадесет и шест века много големи умове на гигантски израсналото човечество ще приемат подобна концепция за произхода на Космоса, изключвайки само Земята като център на Вселената.
Дванадесет века преди Таис се родил митът за Самсон, ослепен юнак, прикован към мелница и осъден вечно да върти колелото й. От старо време още хората сравнявали небосвода с мелница. Как да се освободят от колелото, от безизходните кръгове на живота и съдбата?
Орфиците решили този проблем по своему. Досега може да се намерят техните поучения върху златните медальони, които те надявали на шиите на своите покойници. Когато измъчваната от жажда душа на умрелия се лута из подземното царство по полетата на белите лилии — асфоделий, тя трябва да помни, че не трябва да пие вода от река Лета. Нейната вода, тъмна от засенчващите я по брега високи кипариси, носела забрава за миналия живот. Душата ставала безпомощен материал до цикъла на ново раждане, разруха, смърт и така безкрай. Но ако се напие от свещения извор на Персефона, скрит в горичка, тогава душата запазва паметта и знанията си, напуща безизходното колело и става господар на умрелите.
Заедно с дошлото от Азия учение за превъплъщаването орфиците запазили древните местни обреди.
— От теб — каза делоският философ — се иска да запомниш от учението на орфиците, че духовното бъдеще на човека е в негови ръце, а не е подчинено всецяло на бога и съдбата, както вярват всички, от Египет до Картаген. По този път не трябва да правиш отстъпки и отклонения, иначе, като глътка вода от Лета ще изпиеш отрова от зло, завист и алчност, които ще те хвърлят в далечните бездни на Ереб. Ние, орфиците от Йония, учим, че всички хора са еднакви по пътя на доброто и равноправни в постигане на знания. Различието между хората по рождение е огромно. Да се преодолее то, да се съединят всички хора, а така също да се преодолее различието между народите, е възможно само по един общ път — пътя на знанието. Но трябва да гледаме какъв е пътят, който обединява народите. Тежко, ако той не е насочен към добро, и още по-зло, ако някой народ смята себе си над всички останали, за избраник на боговете, определен да господствува над другите. Такъв народ ще накара другите да страдат, обграден с ненавист от всички страни, и ще хаби всичките си сили, за да постигне цели, нищожни в сравнение с необятността на живота. Ние, елините, неотдавна тръгнахме по този път на диващина и злоба, по-рано са минали по него египтяните и жителите на Сирия, а сега на запад зрее още по-лошото владичество на Рим… То ще достигне много голямо могъщество. И това могъщество ще бъде по-лошо от всички други, затова, защото римляните нямат елински начин на мислене, те са невежи, устремени към онова, което имат за цел военните завоевания и ситият живот с кървави зрелища.
— Да се върнем към теб — прекъсна се сам старият философ, — не можеш да бъдеш орфик от нашата степен, ако покрай целта забравяш цената, с която хората са постигнали всичко. Не говоря за обикновени неща, достъпни за ръката на занаятчията, а имам пред вид големите постройки, храмове, градове, пристанища, кораби, всичко, за което е нужно усилието на много хора. Никакъв храм, дори и най-прекрасният, не трябва да те пленява, ако е построен върху костите и мъките на хиляди роби, ничие величие не може да бъде достойно, ако за постигането му са били убити хора, има умрели от глад или загубили свободата си. Не само хора, но и животни, защото техните страдания също натежават върху везните на съдбата. Затова много орфици не ядат месо…
— Отче, а защо боговете искат кървави жертви? — запита Таис и цялата се сви, зърнала гневен пламък в очите на учителя.
Той помълча, после каза грубо и отсечено, съвсем различно от предишната му спокойна реч:
— Диви жертви на диви богове принасят убийци…
Таис се смути. Неведнъж — по време на разговорите с делосеца тя имаше чувството, че нахлува в нещо забранено и кощунствува, като дърпа завесата, която отделя простосмъртните от боговете.