— Хезиона — поясни атинянката — сама си направи сиринкс от тръстика.
— Странна е тя. Защо не я омъжиш, ако не искаш да я учиш за хетера?
— Трябва да се опомни от целия този ужас, от насилията и робството.
— Докога ще се опомня? Време е!
— Различните хора се лекуват различно време. Защо й е да бърза? Когато Хезиона стане истинска жена и се влюби, ще изгрее нова красива звезда. Пази се тогава, златокоса!
Егесихора презрително се усмихна.
— Та с мен ли ще съперничи твоята нещастна тиванка?
— Всичко става. Нали скоро ще дойде тук войската на Александър…
Егесихора изведнъж стана сериозна.
— Легни до мене, лице до лице, та никой да не подслушва!
Спартанката разказа на приятелката си това, което беше вече известно: Еоситей се кани да напусне Египет. Стратегът на спартанците иска Егесихора да замине с тях. Той не иска и не може да се раздели с нея.
— А ти?
— Дойде ми до гуша със своята ревност. Не искам да се деля от теб и искам да дочакам Неарх.
— Ами ако Неарх отдавна те е забравил? Тогава какво ще правиш?
— Тогава… — Лакедемонката загадъчно се усмихна, за миг скочи от леглото и се върна с малка кошничка, изплетена от листа на финикова палма. С такива кошнички богатите ходеха на пазар да купуват козметика. Егесихора седна на края на леглото, подви крака, възпети от мемфиските поети като „изваяни от сребро“, и извади сандъче от непознато на Таис дърво. Любопитна, тя също седна и докосна с пръсти гладкия сивкав капак.
— Дървото е нартекс, в чийто ствол Прометей донесъл от небето огън на хората. Александър има цяла ракла от нартекс. В нея пази препис от „Илиада“, поправена от твоя приятел Аристотел. — И Егесихора весело се разсмя.
— А кой избяга от Атина заради този приятел? — отвърна на предизвикателството Таис — Но откъде са ти известни такива подробности за Александър?
Спартанката мълчаливо извади от сандъчето лист папирус, изписан от двете страни със ситния старателен почерк на Неарх.
— „Неарх, син на Мерион, изпраща пожелания за здраве на Егесихора и добавя следното…“ — Спартанката изсипа на кревата шепа скъпоценни камъни и два обковани със злато флакона от искрящо „тигрово око“.
Знаменитите хетери разбираха от скъпоценности не по-зле от бижутерите. Таис освободи лампиона от ониксовата пластинка и другарките се надвесиха над подаръка. Огненочервените пиропи („огнени очи“), огромен рубин с шестолъчна звезда отвътре, наситено син „царски“ берил, няколко светловиолетови хиацинта, два едри розови бисера, странен плосък бледолилав камък с метален блясък, какъвто хетерите не познаваха, златисти хризолити от Еритрейско море. Неарх разбираше от скъпоценни камъни и бе направил наистина царски дар на своята любима, толкова отдавна разделена от него.
Егесихора, зачервена от гордост, взе в шепи скъпоценните камъни, наслаждавайки се на отблясъците им. Таис я прегърна, целуна я и я поздрави.
— О, щях да забравя, извини ме. Замаяна съм от подаръка.
Спартанката разгъна късче червена кожа и подаде на Таис малка колкото малко пръстче статуетка на Анаитис или Анахит — изкусно издялана от масивен сапфир. Богинята бе в жива поза, която рязко се отличаваше от обичайната и сковано неподвижна поза, отметнала едната ръка зад главата си, а с другата — прикрепваща тежката си обла гръд. Синият камък преливаше в копринен оттенък при изпъкналите места.
— Това Неарх изпраща на тебе, с молба да не го забравяш.
Атинянката взе скъпоценната вещ със смесено чувство на досада и облекчение. Птолемей също би могъл да й изпрати нещо за спомен, а щом е изпратил, забравил е Таис. Хвала на Мигонитида, щом Александър и пълководците му дойдат тук, тя няма нужда да мисли как да се раздели от предишния си любим, станал пълководец на могъщия завоевател.
— За Птолемей ли се замисли? — С женска проницателност спартанката притисна горещата си длан към страната й.
— Не! — сепна се Таис. — А ти какво ще правиш?
— Ще чакам Неарх! — убедено отговори Егесихора.
— А Еоситей?
— Да иде в Спарта, в Македония, ако ще в Ереб.
— Не се ли страхуваш от неговата ревност?
— Не се страхувам от нищо!
— Знам, че ти си тимолеайна, смела като лъвица, но един съвет от мене: остави на съхранение това сандъче при мене.
— Мъдър съвет!
В края на последния атически месец на пролетта — скирофорион, Египет необичайно се развълнува. Техниците на Александър бяха построили огромен вълнолом и бяха превзели непристъпния Тир след седеммесечна обсада. Осем хиляди защитници на града бяха избити, тридесет хиляди жители бяха продадени като роби. Три хиляди, измъчвани от жажда, бити с камшик, под жестокото слънце издигаха насип от пясък пред стените на Газа. Градът бе решил да се съпротивява, забравил урока на могъщия Тир, измамен от уверенията на Дариеви пратеници, че царят приближава с неизброима войска.