Там, където Нил заобикаляше старата дига, която служеше за поставяне на подвижен мост, крайбрежната улица се разширяваше в голям площад, засаден с големи дървета. Две палмови алеи се разделяха в западната страна на площада, украсена с два блестящи полирани обелиска.
По дясната алея се вдигаше прах. Насреща препускаше конник със син плащ на ангареон — персийската конна поща. На копието му висеше снопче коса по подобие на лъвска опашка, което означаваше, че е изпратен със специално поръчение. Конникът спря коня между обелиските и започна да се вглежда в разхождащата се тълпа. Опитният му поглед бързо намери тогова, който му трябваше. Слезе от коня и с несръчна походка на човек, който прекарва живота си в езда, тръгна напряко през хорския поток и спря пред хетерите, небрежно разбутвайки любопитните. Егесихора побледня така, че Таис се изплаши за приятелката си и я прегърна, привличайки я към себе си с познатия жест на покровителство. Синият вестител ниско се поклони.
— Идвам от дома ти, господарке. Там ми казаха, че ще те намеря на разходка край реката. Кой ли може да се измами, като те зърне? Ти си Егесихора, спартанката!
Хетерата мълком кимна, като облиза устните си.
Пратеникът измъкна от пояса си плик от тънка червена кожа.
— Неарх, критянинът, началник на флотата на божествения Александър, ти изпраща това писмо и иска незабавно отговор.
Егесихора пое мъничкия плик и нерешително го стисна с тънките си пръсти. Таис й дойде на помощ.
— Къде може да те намери човек довечера за отговор и награда?
Пратеникът съобщи ксенона на пощенската станция, където бе отседнал, и Егесихора с жест на ръката си го освободи. Точно навреме. Еоситей направи опит да вземе писмото, но Егесихора отстъпи, скривайки кожения свитък под пояса на хитона си.
— Хей, я ела! — завика стратегът след отдалечаващия се пратеник.
Човекът със синия плащ се обърна.
— Отговаряй, откъде е писмото? Кой те е изпратил? Или ще те заловя и под ударите на бич ще кажеш всичко.
Пратеникът почервеня, отри изпрашеното си лице с края на плаща.
— Военачалнико, ти ме заплашваш въпреки обичая и закона. Писмото идва отдалече, от могъщ човек. Всичко, каквото зная, са онези думи, които трябваше да кажа, когато давах свитъка. Ще трябва да препускаш много парасанги през десетки пощенски статмоси6, преди да узнаеш откъде е изпратено писмото на златокъдрата.
Еоситей се опомни, освободи пратеника и се доближи плътно до Егесихора. Той гледаше изпод вежди с тежък и зъл поглед.
— Боговете проясняват мислите ми. Твоето нежелание да заминеш… Дай ми писмото! То е важно и за военния път на моя отряд.
— Най-напред ще го прочета аз. Махай се!
Тонът на Егесихора бе непреклонен. Еоситей отстъпи една крачка и хетерата за миг разтвори свитъка. Таис, която я наблюдаваше, видя как се изглади суровата бръчка между веждите й и леката безгрижна усмивка на предишната атинска Егесихора пробягна по устните на другарката и. Тя пошепна нещо на Хезиона. Девойката отстъпи встрани, наведе се и подаде на спартанката тежък камък. Преди стратегът да се досети, Егесихора зави камъка с писмото и силно и ловко, не по женски го хвърли в реката. Свитъкът изчезна в дълбоката вода.
— Ти ще заплатиш за това! — каза стратегът под смеха и подигравките на мемфисците, които наблюдаваха тази сцена.
Еоситей понечи да я хване за ръката, но Егесихора се изплъзна и веднага се скри в тълпата. Военачалникът сметна, че е под достойнството му да преследва жена и надменно се запъти обратно в лагера, съпроводен от помощниците си. Таис и Хезиона догониха заруменялата Егесихора. Весела, със светнали от възбуда очи, тя изглеждаше толкова красива, че всички се обръщаха към нея.
— Какво пише? — запита атинянката.
— Неарх е в Навкратис. Предлага ми да отплувам да го посрещна или да го чакам в Мемфис. Преди това тук ще дойде Александър… — леко задъхана, каза Егесихора.
Таис мълчеше, разглеждаше приятелката си, като че ли не я познаваше. Слънцето бързо се спускаше зад стръмнините на Либийската пустиня, меката светлина на здрачния покой ясно бе очертал фигурата на Егесихора. Таис сякаш видя странна сянка, която беше хвърлила покривало на обреченост върху лицето на спартанката. Черни кръгове бяха легнали под очите й, тъмни бразди бяха подрязали тънките ноздри и бяха засенчили очертанието на смелите устни. Като че ли другарката й стана някак чужда, отдалечи се и застаря с десетки години. Таис въздъхна, посягайки към златните къдри на лакедемонката, разбрала, че това е само игра на сенките от бързия египетски залез и с облекчение въздъхна. Обхваната от веселие, Егесихора се разсмя, не разбирайки настроението на приятелката си. Смътно предчувствие на нещастие помрачи настроението на Таис.