Таис се приведе над Менедем. Воинът успя да й се усмихне. Всеки истински елин умираше с усмивка, което винаги покъртваше чужденците. Устните на Менедем помръднаха, но Таис не разбра нито дума. За нея светлината угасна и тя падна в безсъзнание върху широката гръд на Менедем, притиснала към него страната си.
Военачалниците на спартанците мълком вдигнаха Таис и я повериха на грижите на Хезиона. Менедем беше мъртъв, а Еоситей глухо мучеше, въртейки глава, без да може да помръдне парализираните си крака и ръце.
Главният помощник на стратега, спартанец от знаменит род, се приближи до Еоситей, изтегли меча си и му го посочи. Според осветения от векове обичай лаконците винаги доубиваха смъртоносно ранените с тяхно съгласие, ако те бяха в съзнание. Стратегът помоли с очи да бъде убит и след миг той вече не съществуваше.
Хезиона свести своята господарка и я молеше да почака, докато заместникът на стратега им даде кола. Хетерата отстрани тиванката и скочи.
— Трябва да вървим. Нека доведат Салмаах! — отвърна тя на изплашения поглед на Хезиона. — Аз трябва да погреба Егесихора и Менедем, както древните герои на Елада. Сама! И това трябва да направя незабавно, докато са още красиви — шепнешком добави Таис. — Къде е Архимах, заместникът на стратега?
Хезиона все още задържаше господарката си, за да я попричеше и да прибоде дрехата й. Таис намери в тълпата възбудени военачалници добре познатия й Архимах, заместника на стратега, суров, възрастен воин, и се уговори с него за реда на погребението. А после с двама по-млади военачалници тръгна към града, след като изпрати Хезиона в дома на Егесихора със затворена кола. Вътре в нея върху купчина наметала бяха положили тялото на Златокосата и на Менедем. Архимах даде цял отряд, а търговецът на дървен материал изпрати тридесет роби с шестдесет каруци с трупи от ароматен кедър. Таис заплати за тях и за пет дънера арабски ароматни дървета, даде всичките си останали пари, половината от скъпоценностите и леглото си от абаносово дърво със слонова кост…
Разложението още не бе докоснало телата на двамата най-скъпи за атинянката приятели, и те лежаха един до друг на гигантска клада, съединени в смъртта, с глави на север, облечени в празнично облекло. Дорестите коне, убити, както са правили в древността, за да съпровождат Егесихора в нейния път по полетата с асфодели в Аид, лежаха отляво. Гривите им и лъскавата козина караха да изпъкват дългите коси на спартанката, които сякаш струяха надлъж по тялото й и стигаха почти до стъпалата на босите й крака. От дясната страна на Менедем положиха белите впрегатни коне, а в краката и на двамата поставиха колесницата.
Кладата се издигаше на издатината под стената на западната височина, почти срещу дома на Егесихора. Таис се изкачи на височина пет лакти, в ъгъла на кладата, и застина в прощална тъга, гледайки за последен път прекрасните лица на преждевременно загиналите скъпи хора. В пълно бойно въоръжение стояха наоколо другарите на Менедем — мълчаливи, мрачни, настръхнали, с наведени напред копия. Преди един час те бяха погребали своя стратег до стената на малкото елинско гробище на източния бряг на Нил. Ридаеха робините на двете хетери със сдържани викове, както подобаваше в Елада. Бързо бяха отстранили двама слуги, които бяха започнали да вият по египетски обичай. Сега само резките вопли на дървените погребални флейти-гингри нарушаваха неспокойната тежка тишина. Жрецът се готвеше да извърши последното възлияние и тихо отправяше молитва към владетеля на подземното царство. На почтително разстояние стоеше огромна тълпа мемфисци — поклонници на златокосата укротителка на коне и обикновени любопитни.
Лицата на Егесихора и Менедем изглеждаха прекрасни. Леко привдигнатите вежди на спартанката й придаваха несвойствено за нея изражение на мило недоумение. А Менедем се усмихваше с онази тиха усмивка, която бе изпратил на Таис с последния си дъх.
Таис още не беше успяла да осъзнае колко дълбока е загубата й.
Сега тя най-остро от всичко чувствуваше изчезващата красота на своите близки, които лежаха на общо погребално ложе, подобни във всяко отношение на древните герои на Елада.
Тя се озърна. Редиците на спартанците продължаваха да стоят неподвижно, воините бяха отправили очи към загиналите. С един скок атинянката слезе от кладата. Веднага й подадоха запален факел. Тя го вдигна високо над главата си и замря за миг. Воините, предавайки копията си през един на своите другари, започнаха да взимат насмолени пръчки, да ги палят от мангалите, които димяха в четирите ъгли на кладата.