— Разбирам, само това ли? Какво още?
— Освен мене, конярят и още две жени.
Неарх гордо каза:
На твое разположение ще бъде цял кораб с опитни моряци. Очаквам моя пратеник след два дена. Тогава ще отплаваме за Ешмун и за малкия Хермопол покрай Навкратис. Ти си била там, нали?
В спомените на Таис се мярнаха тъжни равнини и безброй солени езера, пясъчни ивици, необятни храсталаци от тръстика — цялата онази тъжна бариера на Делта, която отделя Египет от сияйната синева на морето.
Сметнал мълчанието на атинянката за нерешителност, Неарх каза:
— Птолемей ме помоли да ти дам толкова дарейки, колкото пожелаеш. Утре ще ти ги изпратя.
Таис замислено поклати глава.
— Не, не бива. Аз още не съм видяла Птолемей. А и той мене.
Неарх се усмихна.
— Напразно се съмняваш. Птолемей ще падне в краката ти в мига, в който те види!
— Аз се съмнявам в себе си. Но от теб ще взема на заем триста дарейки.
— Разбира се, вземи, донесъл съм много пари…
Едва стихна дрънкането от оръжията на неговата охрана и Хезиона стремително се хвърли към Таис и по навик се плъзна на пода и прегърна коленете й.
— Господарке, ако ме обичаш, ще вземеш този царски дар — тя посочи ковчежето на Егесихора.
— Обичам те, Родена от змия — нежно отвърна Таис, — но това не ще го взема, защото е подарено на теб. По волята на съдбата и на боговете то е твоя собственост.
— Аз няма къде да пазя скъпоценности!
— Скрий ги засега у мен. Тъкмо време е да имаш вече своя стая. Искаш ли да ти дам малката?
— О, господарке, бих искала да спя на килима пред твоето легло!
— Заради това обръщение аз всеки път ще те бия — и Таис наистина здраво я плесна. — Не подобава да спим заедно в една стая. Чувствувам, че скоро ще се пробудиш…
Тъжният обред на възпоменателното жертвоприношение с печални гръцки песни не трая дълго. Всички се разотидоха, дори и Таис, а Неарх дълго още стоя на мястото, където бе изгорена Егесихора.
Едва след два дена критянинът отново дойде при Таис.
— Дойде бързоходец от Александър — заговори веднага Неарх — и сега няма нужда да бързаме за Фарос. Там вече е основана Александрия, а великият стратег заедно с Птолемей, Хефистион и други близки отива в Либийската пустиня, в оазиса, където се намират знаменитият оракул на Амон и неговият свещен дъб.
— Далече ли е то?
— Над три хиляди стадии из пустинята.
— И три хиляди обратно ли? Че това е цял месен път!
— За Александър е по-малко.
— Тогава защо въобще да заминаваме за Фарос?
— За тебе не е необходимо. Но на мен Александър ми заповяда да избера място за пристанището. Ще отпътувам. Не за дълго.
— Ще ме вземеш ли със себе си? На твоя кораб? Без коня, само мен и Хезиона?
— На драго сърце. Но защо ти е?
— Да видя Фарос. Исках да се срещна с морето, а съвсем не с Птолемей. Конят ще остане тук, а също и робинята.
Клонария разказа на своя търговец за скорошното заминаване и той забърза „да я вземе“ у дома си и да подпише брачния договор. В стопанството на търговеца щеше да се намери място за известно време и за Салмаах.
Бързоходният кораб на началника на флота понесе Таис и Хезиона надолу по западния ръкав на Нил. Неарх плаваше с военна бързина, без да спира никъде освен за снабдяване с пресни продукти По-голямата част от пътя Таис прекарваше на палубата, седнала под навеса на кърмата заедно с критянина и завита поради острия вятър със син персийски плащ от тънка вълна, донесен от Неарх за Егесихора. И Хезиона седеше тук в любимата си поза, подгънала крака върху меки килими в три ката — невиждан разкош по това време в Атина, пък и в Египет, достъпен само за дворцови хора и за жреци от най-висока степен. Трима роби — двама едри мизийци и слаба, зла финикийка — стояха малко по-настрана, готови да изпълнят всяка заповед на Таис.
Неарх разказваше за всичко, което смяташе за интересно в похода на Александър. Повече изследовател и мореплавател, отколкото военен по душа, той си припомняше най-много за поразилите го с красотата и мощната си природа места по йонийското и Финикийското крайбрежие, отколкото за сраженията. За малките заливи с бели варовикови стръмни брегове, сякаш мраморни чаши, пълни със синя кристалнопрозрачна вода; за дълбоките заливи сред красиви планини, с тайнствено чернеещи подводни скали, покрити с огромни гъби или кървавочервени корали; за тесните планински долини на Киликия, обрасли с исполински чинари, за кипариси, високи шестдесет лакти, непознати в Елада, за толкова приличните на Крит и Елада планини и долини, обаче много по-просторни и по-безлюдни, с непокътнати обширни борови и кедрови гори, светли и чисти, разведрявани от планинските ветрове. Там по хълмовете по-ниско се простираха, сякаш градини на богове, цели гори от смокини, с виещи се като зелени облаци корони; цели редици кестени, посадени от гигантите, мощни орехови и нарови дървета. Още по-ниско, до самото крайбрежие — бадемови храсти, гигантски храсталаци от вкусни лешници, ароматичен мирт и лавър, фъстъци, рошково дърво с черни шушулки, по сладост равни на фурмите. Цялото това богатство от храна почти недокоснато от човек, макар и не много далеч от градовете, можеше да изхрани множество хора, да направи живота им къде-къде по-лек отколкото по бреговете на Пелопонес или Крит, ако не бяха постоянните пиратски нападения. Но градовете-полиси изискваха все нови и нови роби за строеж и за обработване на стопанството и азиатските крайбрежия бяха обезлюдени, опустошени от ловци за „живи оръдия“.