Не талантът сребро, обещан от Филопатор, а той, Птолемей, ще се окаже победител в борбата за сърцето на знаменитата хетера. И нека Филопатор да даде, ако ще, и десет таланта!… Жалък страхливец!
Македонецът поглади белега от удара, отекъл напреко на рамото, и се озърна.
Наляво от брега в неспокойното, разпенено море имаше малък нос, заобиколен с ивица пясък, мястото, към което плуваше цялата четворка македонци… Не, тройка — той беше изпаднал от състезанието, а дойде по-рано. По суша добрият пешеходец винаги минава по-бързо от плувеца в морето, особено ако вълните и вятърът потискат попадналия в тяхна власт.
Робите чакаха плувците с дрехи в ръка и се учудиха, когато видяха Птолемей да се спуска от стръмнината. Той изми пясъка и праха от тялото си, облече се и внимателно сгъна женския плащ, който му беше дало момченцето, слугата на Таис.
Две много стари маслинови дървета сребрееха в подножието на хълма, засенчвайки малка къща с ослепително бели стени. Тя изглеждаше съвсем ниска под гигантски високите кипариси. Македонците се изкачиха по няколкото стъпала в съвсем малка градинка, където цъфтяха само рози, и видяха върху синята част над вратата обичайните три букви, внимателно изписани с червена боя: „омега“, „кси“, „епсилон“ и отдолу думата „кохлион“ (спирална раковина). Но за разлика от къщите на другите хетери името на Таис го нямаше над входа, също така липсваше и обичайният ароматен сумрак в предната стая. Широко разтворените прозорци гледаха към многобройните бели къщи на Керамик, а в далечината зад Акропола се издигаше като женска гръд планината Ликабет, покрита с тъмни гъсти гори, доскорошно убежище на вълци. Пирейският път като жълт поток в тъмната просека на кипарисите струеше надолу към Атинското пристанище, заобикаляйки хълма.
Таис любезно посрещна дружната четворка. Неарх — много строен, със среден за един елин и критянин ръст, изглеждаше малък и крехък в сравнение с двамата едри македонци и гиганта Хефестион.
Гостите предпазливо седнаха на крехките кресла с крачка, наподобяващи дългите рога на критски бикове. Огромният Хефестион предпочете масивна табуретка, а мълчаливият Неарх — скамейка с възглавница.
Таис седеше до приятелката си Нанион, тънка, мургава като египтянка. Нанион беше наметнала над съвсем тънкия си юнийски хитон син химатион, който беше обшит със злато в долния край с обичайния бордюр от стилизирани като куки вълни. По източна мода химатионът на хетерата беше наметнат през дясното й рамо и на гърба беше прихванат с тока на лявата страна. Таис беше облечена с розов хитон от прозрачна, доставена от Персия или Индия тъкан, набран в меки гънки и прихванат на раменете с пет сребърни игли. Сив химатион с кенар от сини нарциси я обвиваше от кръста до глезените на малките крака, обути със сандали с тесни посребрени ремъчета. За разлика от Нанион нито устните, нито очите на Таис бяха изписани. По загорялото и лице нямаше дори следа от пудра.
Тя с интерес слушаше Александър и от време на време възразяваше или се съгласяваше с него. Птолемей малко ревнуваше, за първи път виждаше своя приятел, царския син, така увлечен.
Хефестион, хванал тънките ръце на Нанион, я учеше на халкидската игра с пръсти — три и пет. Птолемей, гледайки Таис, не можеше да внимава в разговора. Той на два пъти нетърпеливо сви рамене. Забелязала това, Таис се усмихна, отправила към него присвити насмешливо очи.
— Тя ей сега ще дойде. Не се мъчи, морски човече.
— Кой? — изтърси Птолемей.
— Богинята, светлокосата и светлооката, такава, за каквато ти мечтаеше на брега на Халипедон.
Птолемей се канеше да възрази нещо, но в този миг в стаята се втурна висока девойка в златисточервен химатион, която донесе със себе си дъха на слънчевия вятър и на магнолиите. Тя се движеше особено стремително, което изтънчените любители можеха да намерят за прекалено силно в сравнение със змиевидните движения на египетските и азиатските арфистки. Мъжете дружно я поздравиха. За общо учудване невъзмутимият Неарх напусна скамейката си в засенчения ъгъл на стаята.
— Егесихора, спартанка, моята най-добра приятелка — кратко я представи Таис, хвърляйки кос поглед към Птолемей.
— Егесихора, песен по път — замислено каза Александър. — Ето случай, когато лаконското произношение е по-красиво от атическото.
— А ние не намираме атическия говор за твърде красив — каза спартанката, — те дават придихание в началото на думата като азиатци, ние говорим отворено.