Неизвестно защо Александър се бе решил на този подвиг, който нямаше какво да прибави към неговата слава.
Неарх сви рамене:
— А аз го разбирам.
— А пък аз не. Обясни ми.
— Александър трябва да навлезе дълбоко в Азия след Дарий през пустини и степи изпълнени със зной. Той иска да изпита себе си и да се закали.
— А какво е казал оракулът на Амон?
— Никой нищо не знае. Жреците на оракула и гарамантите, пазители на дъба, посрещнали Александър с най-големи почести. Сутринта той влязъл в храма сам, а придружаващите го чакали целия ден и цялата нощ. На разсъмване Александър напуснал убежището на Амон, казвайки, че е научил от бога всичко, което е искал и от което се нуждаел.
— Какво да правим сега?
— Ще отплуваме за Мемфис. Още днес. Или ти искаш още да постоиш край морето?
— Не! Затъжих се за Салмаах.
И отново се проточиха безкрайните равнини на Делтата, които след чистия простор на морето изглеждаха още по-печални. Критянинът пак разказваше за походите на Александър. Само че сега Таис често отиваше на носа на палубата и го оставяше с тиванката. Тя забеляза, че погледите на Хезиона към Неарх стават все по-нежни и по-мечтателни. Една вечер Хезиона се промъкна тихичко в общата им каюта, където Таис се бе усамотила по-рано и лежеше, без да спи. Усетила, че девойката едва сдържа смеха си, Таис запита какво се е случило.
— Гледай — Хезиона поднесе към светлината на люкноса морска гъба с гигантски размери.
— Подарък от Неарх — досети се Таис, — рядко нещо, този леген е тъкмо за нея.
В ъгъла на каютата имаше много голям, посребрен, кръгъл плосък леген (или басейн) за измиване, който можеха да носят само двама яки роби.
— Да опитаме ли? — Весело предложи Хезиона. Тя търкулна легена като колело и го прекатури на пода.
Грохотът разтърси кораба и изплашеният помощник-кормчия се турна в каютата. Очарован от усмивките на жените, той веднага изпрати двама моряка, които напълниха легена с вода.
Таис потопи гъбата в басейна, която попи почти всичката вода, каза на Хезиона да влезе в него и като вдигна с усилия гъбата, стовари я върху тиванката. Радостен вик се изтръгна от устата на Хезиона, дишането й пресекна от водопада студена вода.
— Гледай любовта на Неарх да не те потопи като тази гъбка — пошегува се Таис, а девойката отчаяна завъртя глава.
Обаче на четвъртия ден от плаването Хезиона не отиде на кърмата и остана в каютата. Таис поиска обяснение от командуващия.
— Обикнах я. А тя… Страхувам се, че Хезиона изобщо не ще се оживи. Дано не съм провалил всичко. Помогни с нещо. Вие, изкусните жрици на Афродита, трябва да знаете такива неща.
— Разчитай на мене — успокои го Таис. — Макар и да ми е чудно да бъда съюзник на мъж, но съм уверена, че ти няма да оскърбиш моята Хезиона.
— Трябва ли да говорим за това?
— Не трябва! — И Таис влезе под навеса в каютата и остана там до нощта.
Изминаха още два дни. Корабът приближаваше Ешмун в мрака на безлунна нощ. Таис лежеше в каютата будна, замислена върху думите на Неарх, че Александър искал да отиде на края на света, на изток. А тя какво да прави сега?
Неочаквано в каютата се втурна Хезиона, просна се стремително на килима пред ложето и като криеше лицето си, протегна ръце към Таис по копринената завивка.
Таис силно притегли Хезиона към себе си, целуна я няколко пъти по сгорещените страни и като я отдалечи леко от себе си, погледна в кестенявите й очи с безмълвен въпрос.
— Да, да, да! — страстно зашепна тиванката. — И той ми сложи тази гривна и този пръстен. Лично ги е купил в Навкратис, да не си помислиш, те не са онези, не са на Егесихора!
— И пак ли ще идеш при него?
— Ще ида. И то ей сега!
— Почакай малко. Ще те науча как да станеш още по-красива. Макар че ти и така си хубава… Свали епоксидата!
Таис измъкна комплект бои за тялото и дъхави есенции. Тя критически огледа приятелката си и запита лукаво:
— Чак толкова лоша ли е мъжката любов?
— О, не! — горещо възкликна тиванката, почервеняла и добави: — Само че не зная какво трябва, за да му е добре на него.
— Както муза на поет, ти трябва да се приближаваш до него като богиня, готова да се отдадеш на свещения обред без страх и без край, и без предел. Ако ти така…
— Да, да! Аз знам, той е началник на флотата при великия Александър, а аз?! Ала все едно. Аз съм щастлива, а после каквото реши съдбата! Кой може да спори с нея?
— Дори боговете не могат и не смеят — съгласи се Таис. — Само ние, простосмъртните, за да не загинем, трябва да бъдем силни духом.