— А какво дава тази сила?
— Дългата подготовка, здрава закалка, строго възпитание.
— И за хетерите ли е същото?
— За нас — още повече. Доста девойки, надарени от Афродита много повече от другите, са се издигали, приемайки поклонението като царици, а са свършвали като жалки робини на мъжете и на виното, като прекършени цветя, Всяка хетера, станала знаменитост, ще загине, ако не бъде отрано душевно закалена — в това се състои и смисълът на обучението в храма на Афродита Коринтска.
— Не разбирам.
— Скоро ще разбереш. И когато разбереш, че не трябва да бъдеш прославена единствено само с любов, не ще е късно да се заемеш с танците, с изкуството на весел събеседник-разказвач.
— Колко бих искала да стана танцьорка като тебе!
— Защо не, ще се погрижа. Знам в Мемфис една финикийка, тя ще те научи на тайните.
— О, не ми трябват тайни. Аз обичам Неарх и освен него никога никого не ще обичам.
Таис втренчено погледна тиванката.
— И това се случва, но много рядко!
ОСМА ГЛАВА
ЧЕРВЕНИКАВИЯТ РАВАНЛИЯ
Птолемей видя Таис да язди тъмнопепелявата кобила, когато се връщаше от разходка до пирамидите заедно с Александър, Хефестион, Черния Клейт и Леонтиск, началник на тесалийската конница. Александър яздеше Буцефал, искаше да раздвижи любимия си кон в ранния час на деня. Обикновено той го яздеше само в бой, избягваше да прегрява врания кон в далечни пътувания под палещото слънце на Азия. Буцефал вдигна умната си широкочела глава с бяло петно и продължително зацвили, приветствувайки кобилата. Салмаах кокетно затанцува, сдържана от силната ръка на Таис.
Три възгласа на учудване прозвучаха почти едновременно. Тримата приятели безпогрешно познаха „четвъртата Харита“. Тесалиецът замря, разглеждайки дребната, облечена скромно жена, пред която се спряха тримата могъщи мъже, между тях и божественият пълководец.
— Тя, моята мечта — атинянката — извика Птолемей, скачайки от коня, и хвана Салмаах за юздата.
— Самоуверен си! — с насмешка забеляза Хефестион. — Твоя без тебе ли?
— Аз казах — мечта! — упорито повтори Птолемей, без да откъсва изпитателен поглед от Таис.
Тя бе сложила двете си ръце на гривата на коня, вдигнала високо глава, и гледаше само Александър като омагьосана от погледа му. Леко сбърчила вежди, Таис преметна крак и се плъзна на земята от лявата страна на коня. Тя изглеждаше съвсем мъничка пред тримата гиганти на огромни коне. Александър, Хефестион и Клейт бяха с цяла палеста (педя) над четири лакти, а височината на Таис беше три лакти и три палести. Въпреки това хетерата не губеше достойнство и дори дръзката си независимост, която беше удивила Птолемей още в Атина. Сега той я поглъщаше с очи. В разцвета на женската си сила, загубила предишното си детско изражение, тя бе станала необяснимо привлекателна, далечна и още по-желана. Конят на Таис отстъпи встрани и Птолемей трябваше да я гледа срещу слънцето. Силната златна светлина проникна през леките дрехи на хетерата и обгърна тялото й със сияещ огън, сякаш самият Хелиос бе взел в обятията си прекрасната дъщеря на Елада и Крит. По начина да гледа в далечината, като че ли виждаше нещо незнайно за останалите, Таис изведнъж му напомни Александър. Птолемей затрепера и наведе очи, за да не се издаде.
Александър слезе от коня, хвърли поводите на Буцефал на Клейт и отиде при Таис.
Александър държеше главата си по-високо, отколкото при първата среща, и присвиваше долните си клепачи с гордо и проницателно изражение.
— Хайре — каза Таис, протягайки длан към брадата на пълководеца.
— За какво искаш да ме молиш?
— За нищо, царю — отговори Таис, наричайки Александър с титлата на владетелите на Персия. — През изминалите години ти стана толкова велик, че ние, простите смъртни, неволно застиваме в молитва пред тебе.
Александър се ослуша в думите на Таис, не, в тях не се долавяше ласкателство.
— Нека ме прости моят прародител Ахилес, но наистина ти си станала по-красива от Елена Троянска, дъщерята на Тиндар!
И царят на македонците още веднъж огледа хетерата, ала атинянката някак си по-другояче усети любопитството му в сравнение с Птолемей.
„Очите й са кристално чисти, като извор на Артемис — мислеше Александър, — сиви със златисти и синкави проблясъци, спокойни и доброжелателни. А устните й като че ли са изрязани от яркочервен камък — така ясен е техният рисунък, рязък, както и дългият разрез на клепачите под тънките вежди. Кожата й е като светла мед, прозрачна и копринена, сякаш тънка огнена пелена, която гори на олтар в ясно пладне…“