След кратко мълчание, което се нарушаваше само от издрънчаването на юздечките и ударите на копитата, Александър каза:
— Помниш ли думите ми в Атина: „Ти ще ми бъдеш гостенка, когато пожелаеш“? Искаш ли сега?
— Разбира се, искам! Особено след като ме учуди със спомена за кратката ни среща.
— Аз отколе се канех да те повикам — намеси се Птолемей, — на твое разположение са каквито щеш коне, палатка, роби — имам в изобилие от всичко това…
Птолемей се запъна под погледа на Александър. Пълководецът гледаше своя съратник без яд, но със съжаление — тъй й се стори на Таис.
— Моят път едва започва — каза царят, — но ти можеш да ни придружаваш. Не в боевете и в настъпленията, а ще ни следваш с мирната половина на моята войска — заедно с художници, философи, артисти. Птолемей ще се погрижи за тебе — той умее да прави това. — Слабата усмивка разсея смущението в спътниците на царя.
Таис наведе глава с тежкия възел на високо вчесаните си коси и по детски присви в дъга устните си.
— Благодаря ти, царю!
— Наричай ме както преди, Александър. И ела на празника, който уреждам за града. Покажи там високото изкуство на елинските жени.
Александър с учудваща за неговата мощна фигура пъргавина се метна на врания си кон, покрит по персийски обичай с потник, закрепен с три ремъка, и с блестяща златна персийска юзда във формата на полегнала буква „Х“ (Хи), със златни розетки на кръстосаните ремъци и под ушите. Таис скочи на протритата кожа от пантера, накара Салмаах да се изправи на задните си крака и ловко да се обърне след препускащите македонци. После отново обърна коня и бавно пое към мястото, където я чакаше Хезиона, която се бе разделила за няколко дни с Неарх. Началникът на флотата бе обещал да се върне за големия симпозиум. Тяхната раздяла не можеше да бъде продължителна.
Мемфис бе обзет от празнично настроение. Хората приветствуваха младия „фараон“ Александър, възхищаваха се от красотата, силата, чувството за превъзходство и власт, които се излъчваха от обоготворения пълководец.
Както винаги народът се надяваше на големи промени в своята съдба, които трябваше да изменят тъжния му живот само с един замах от новия цар, открай време се надяваха на по-добро и не разбираха, че ходът на историята е бавен и труден. Нищо не можеше да се измени към по-добро за тези хора, които сега живееха. Само военни бедствия, погроми, пожари и наводнения връхлитаха вечно сивото съществуване на човешките маси със зашеметяваща изненада. Опитът на историята съществуваше само за мъдреците.
Сред тези, които приветствуваха победоносните македонци и елини, имаше не малко подобни на Таис, весели зрънца от живота, с тяло и мускули като от бронз, с корава душа, които се считаха господари на Ойкумене.
— Ще ми помогнеш ли, Хезиона? — запита хетерата един ден преди симпозиума, уреждан от Александър за високопоставените от Мемфис в така наричаните Южни градини.
— Ти си много храбра, щом като искаш да излезеш пред такава сбирщина от хора. Дали Салмаах няма да се уплаши?
Таис лениво се протегна и извади флакон от мътно старинно стъкло. От него изсипа в мъничка чашка капчица въззелен, неприятно миришещ прашец.
— Ще го сложа във вода и ще напоя утре Салмаах. Необходимо е съвсем мъничко от тази азиатска трева, за да може човек или животно да смъкнат от себе си веригите на стеснителност или страх. Сложиш ли малко повече, тялото ще бъде подвластно на сърцето и понеже нямам опит, ще й дам само една капчица.
От напълнените със смола каменни съдове, сложени върху колони, пламъкът се изтръгваше в тъмното небе на лъкатушни димни ивици. Дълбок навес закриваше събралите се от северния вятър. По гладките плочи на двора музиканти и гръцки хор с артисти изпълняваха „Трагедия“ („Песен на козли“) — откъс от приключенията на Дионис по време на неговото индийско пътешествие. Александър много обичаше тази легенда.
Великият победител се бе излегнал, обкръжен от своите приближени, пийнали и надменни. Само Неарх и Леонтиск бяха седнали малко настрана, заслушани във великолепната тиноска певица. Висока, с черен като нощ пеплос, тя приличаше на Хеката. Само че вместо мрачни кучета, спътници на богинята, две весели разголени, както се полагаше, флейтистки акомпанираха на ниския й глас, на чиято сила можеха да завидят и военачалниците. Широко разливащата се песен измиваше като морето човешките огорчения, караше ги да бъдат по-спокойни, по-внимателни и по-добри.
Задумкаха барабани. Ритъмът се изостри от ситните удари на дървените палки. Роба разпалиха кадилници, извиващи се ивици от тежък ароматен дим се издигнаха над плочите на импровизираната сцена.