— Да! Обърни внимание на широката му гуша, погледни как наперено държи опашка, той прелива от жизнени сили — каза един От познавачите, — такъв кон не можеш купи за цял талант, защото е рядкост.
— Таис също е рядкост! — каза Леонтиск. — Я кажете кой забеляза…
— Аз — пристъпи напред млад лохагос — и господарката, и конят имат един и същ цвят! Само очите им са различни!
— Заслужавам ли прошка? — запита Птолемей.
— За какво? — учуди се хетерата. — Впрочем, ако си виновен, ти сам си знаеш за какво. Все едно — заслужаваш. Дръж! — и Таис скочи направо от коня в прегръдките на Птолемей, както често правеше това с Менедем. Но ако могъщият спартанец стоеше като скала, то Птолемей, въпреки голямата си сила, се олюля и едва не изпусна хетерата. Тя се задържа само защото здраво се хвана за врата му.
— Лошо предзнаменование! — засмя се Таис. — Не ще ме задържиш.
— Ще те задържа! — самоуверено подхвърли Птолемей.
Таис се освободи от ръцете му, изтича към раванлията и като го милваше нежно, целуна го в топлата мека муцуна.
Боанергос пристъпи няколко пъти, протегна шия и с късо тихо цвилене лекичко бутна Таис по главата. Не беше възможно по-изразително да покаже, че новата господарка му харесва. По знак на Птолемей един роб даде на Таис парче медена питка от ечемик и тя, като сне юздата на раванлията, му даде лакомството. Похапнал, конят се потърка в рамото й и когато го отвеждаха, на Таис й се стори, че той се озърна и й смигна, толкова хитра бе муцуната му.
Въпреки всички старания на Птолемей предишните отношения с Таис не се възстановяваха. Пламенната, палава и смела девойка, която македонецът считаше за идеална любима, бе отстъпила място на жена, не по-малко смела, но с голяма вътрешна сила, загадъчна, неразбираема. Интересите й не съвпадаха с интересите на Птолемей, проникновен практик и добър стратег. Със своята жажда за знания Таис му напомняше самия Александър. За дълго запомни Птолемей един нощен разговор, когато той се опитваше да увлече Таис в политика.
Разприказвал се надълго и нашироко за идеите на Платон, Аристотел, атинската демокрация, спартанската военна държава, той заговори за необходимостта да бъде създаден нов град, по-блестящ и по-славен от Атина. Владенията на Александър вече се превърнаха в трайна империя, която заемаше цялото крайбрежие на Вътрешното море, от Хелеспонт до бреговете на Либия. Нито едно от предишните държавни устройства — полис (град-държава), монархия, олигархия, не подхождаха за това царство, нищо освен тирания, тоест управление на един човек, който властвува с военна сила. Но тиранията е нетрайна, военното щастие е променливо, още по-несигурно нещо е животът на пълководеца, особено на толкова разпален боец като Александър. Още сега трябва да се направи точен план за строежа на Александровата империя, а царят дори не е помислил за името на държавата си.
Птолемей забеляза, че Таис скучае и слуша само от вежливост. В отговор на неговото преднамерено недоволство Таис спокойно каза, че всички тези мисли й се струват недозрели. Но подобава да се фантазира за бъдещето, за неосъществимото, а трябва да се прави това, което е най-добро за хората сега, в настоящия момент.
— Хората ли? Кои хора? — раздразнено запита Птолемей.
— Всички!
— Как така всички?! — Македонецът се запъна, виждайки снизходителната усмивка, осенила лицето й, и изведнъж си спомни, че точно същото му е говорил Александър в своите разсъждения за хомонойа — равенство в ума на всички хора.
Пътят неизменно водеше на север. Посред сивкавото море от храсталаците по склоновете все по-често започнаха да се срещат зелени горски острови. Таис от детинство бе свикнала с твърдите, бодливи драки нискорасъл дъб, фъстъкови и миртови храсти. Като в Елада и тук се срещаха храсталаци от черностеблена трънка, тъмни лаврови горички, където бе душно дори и в прохладни дни. Таис обичаше високите пинии, клонести, дългоиглести, с мека покривка наоколо от изпадалите иглици и с косите лъчи на надничащото през короната им слънце. Когато пътят заизвива през гребените на заоблените била на планинските вериги, войската бе заобиколена от първичната сила на стари кедрови дървета и гори от бяла ела. Дебелите грапави стволове на белите ели с опънати, наклонени като у смърчовете клони ограждаха целия простор и се получаваше тихо сумрачно царство на покой и усамотение. През блестящите им твърди и късички игли едва проникваше силното сирийско слънце. Незабравима ще остане за атинянката първата й среща с горичките ливански кедри. Дотогава само дъбовете и твърде големите борове, които растяха из свещени места, внушаваха на Таис благоговейно чувство. В кориите и горите колкото и големи да бяха понякога дърветата те загубваха своята индивидуалност, ставаха тълпа, от която очите долавяха само отделни черти, и те, заедно събрани, съставяха образът на дървото.