Съединявайки в едно двете пророчества, Таис определи, че битката при Армагедон ще стане едва двадесет и три и половина века след годината на нейното раждане и се учуди как може хората да се интересуват от това, което би могло да се случи в невероятно далечно бъдеще. Обаче си спомни, че индусите са още по-силни от орфиците, вярват в превъплъщението и редуването на повторните раждания и разбра: ако човек вярва в безкрайната продължителност на своето пребиваване на земята, то не е чудно, че го интересуват събития и в толкова далечно бъдеще. Обаче лично Таис не вярваше във възможността за безкрайни превъплъщения. Откровенията, на орфиците още не бяха превъзмогнали всмуканите с майчиното мляко елински представи за преходността на земния живот. А и безкрайното лутане в мрака на Аид не привличаше никого…
Пътят се спусна към морето и се проточи по брега чак до Тир. Птолемей изведнъж се разбърза и останалите четиристотин стадии те изминаха в езда за един ден и част от лунната нощ. За Таис, закалила се вече достатъчно със своя чудесен кон, този последен преход не представляваше трудност. На финикийката За-Ашт Таис бе поверила каруцата с вещите си и Салмаах. Когато пристигна в грамадния лагер при Тир, хетерата научи причината за бързането на Птолемей. Между Александър и най-опитните и стари началници на македонската войска бе избухнала първата голяма свада. Дарий изпратил писмо, с което предлагал мир, огромен откуп и отстъпвал цялата крайбрежна част на Азия с Египет. Александър отхвърлил предложението и заявил, че докато Дарий не дойде тук за решително сражение или пък сложи титлата си в краката на Александър, той ще го преследва до края на Ойкумене.
Най-възрастният от македонските военачалници Парменион, съратник на Филип, пръв възроптал срещу такъв високомерен отговор. „Ако аз бях Александър, щях да приема условията на персите“ — казал Парменион. „И аз бих приел — съгласил се Александър, — ако аз бях Парменион.“ Старите военачалници смятали, че не трябва безкрайно да се поставя на изпитание военното щастие, особено когато противникът още притежава огромни сили. Отдалечаването от морето навътре в страната, в безкрайните равнини, е опасно. Армията на македонците може да се откъсне от пътищата за снабдяване; пък и не се знае къде Дарий събира войските си, и кога ще нанесе решителния удар. Макар армията да си бе отпочинала през зимата, идваше горещо лято, напрегнат поход в необхватни простори. Войската ще се изтощи, особено главната сила на македонците — пехотата: фалангата и щитоносците. Последните сега се Наричаха архироаспиди — „сребърни щитове“; те бяха получили това отличие за нечувана храброст при Исос. Съображенията, подкрепени с пресмятането на небивалата плячка, завоюваните земи и пленените роби бяха толкова основателни, че по-старите, по-предпазливите от състава на началниците взеха страната на Парменион. Младите военачалници, сред които липсваше още само Птолемей, решително бяха за продължаване на похода, за окончателното разгромяване на Дарий и за завземане на земите до края на Ойкумене.
Александър разбираше, че младежта се увлича повече от бойните подвизи и от любов към приключенията, отколкото от каквито и да било други съображения. Големият стратег също разбираше страшната опасност на по-нататъшната война, но за разлика от по-старите виждаше и невъзможността да я прекрати. След битката при Исос разгромяването на финикийските градове и завладяването на Египет нямаше вече как да спре на половин път. След няколко години неговата великолепна армия, разпръсната из гарнизоните, ще престане да бъде онази надеждна бойна сила, която би могла да противостои на персийските пълчища. Дори и да няма нови сражения, въпреки всичко тридесетте хиляди македонци ще се стопят в тези земи като сол във вода. За Александър нямаше избор. А главното, той с упоритост, наследена и от майка си, и от Филип, искаше да осъществи своята отдавнашна юношеска мечта: да отиде на изток, там, откъдето възхожда по небето колесницата на слънцето от края на земята и от водите на океана — границата на живота на простосмъртните, до нос Тамар от древните карти…