— Моят ум е наистина малък. Не те разбирам, царю!
— То е толкова просто! Аз ще убивам само тези, които ще се съпротивляват на напредването на войската ми. Тя ще мине като брана, която изравнява хората. Нима ти самата не казваше, че добрите хора навсякъде си приличат, нима не се възхищаваше от моята съпротива срещу учителя ми Аристотел? Аз мисля, че умните хора навсякъде са достойни и хомоноя, равенството в разума, трябва да обедини Персия, Индия, Елада и Египет, Италия и Финикия. Това може да се направи само с военна сила…
— Защо?
— Защото владетелите и тираните, пълководците и архонтите се страхуват да не загубят своите права в новата държава, да изчезнат сред множеството на по-достойните. Те ще накарат своите народи да се сражават. Може да ги заставиш да се подчинят само като разрушиш крепостите им, избиеш военачалниците и заграбиш богатствата им.
— И ти в състояние ли си да направиш това в тази огромна необятна Ойкумене?
— Само аз. Боговете са ме направили непобедим до смъртта ми, а и Ойкумене не е чак толкова необятна, както ти казах. Ще отида до Парапамиза отвъд покрива на света, до Инд и по-нататък на юг до океана, а Неарх ще измери бреговете от Вавилон до срещата си с мен на края на земята.
— Както те слушам, ти вярваш в учението на еврейските мъдреци! — възкликна Таис. — Те вярват в две начала: Сефират — Разум или другояче Сърце; Бина е женското начало, Мъдростта или Хокма — е мъжкото. От теб разбирам, че ако жените са разумният строй, то мъдростта, която го разрушава, е изцяло мъжка!
Философските разсъждения на Таис бяха прекъснати от появата на Черния Клейт. Той хвърли поглед към атинянката, долови едва забележимото кимване на пълководеца и каза:
— При тебе иска да дойде някакъв мъдрец. Той казва, че притежава важен апарат (така македонците наричаха бойните машини) и само на тебе иска да разкаже за него. А ти утре напускаш лагера…
— Туйто! Те знаят това дори по-рано от мене! Може пък да е наистина мъдрец или голям техник. Нека влезе.
Влезе възпълен човек, среден на ръст, с жив поглед, поклони се ниско, подозрително изгледа Таис, очевидно мислейки, че толкова красива жена без съмнение е глупава като беотийска овца, и падна на колене пред Александър.
— Какъв е твоят апарат и къде е? — запита царят.
— Засега само тук — чужденецът посочи челото и сърцето си.
— Как посмя!…
— Не се гневи, царю! Идеята е толкова проста, че апаратът може да се направи за половин час. — Изобретателят измъкна от гънките на дрехата си дебел, много изострен и назъбен меден гвоздей, дълъг една епидама11. — Трябва да се вземат широки кедрови дъски и да се набучат по тях от тези гвоздеи. Сто такива дъски, пръснати пред тези, които се отбраняват, ще спрат всякаква, дори и най-бясна атака на конница, а пък може да се приготвят не само сто, а много стотици. Те са леки за превоз и прости за употреба. Представяш ли си колко е действена такава защита? Кон, стъпил на гвоздея, ще може да вдигне крака си само след като откъсне копитото си, а ако стъпи с два крака, ще падне и ще хвърли ездача си. А и той, ако дъските бъдат разстлани достатъчно нашироко, също ще падне върху гвоздеите и край, повече не ще се вдигне от назъбените гвоздеи, ще умре от страшна смърт. На твоите войници ще остане само за съберат оръжието и украшенията… Много проста и много силна защита!
— Наистина много проста и силна — бавно каза Александър, внимателно оглеждайки изобретателя.
С края на окото си царят видя върху лицето на Таис отвращение, което атинянката не се и опитваше да скрие.
— Ти сам ли измисли това? Никой друг ли не знае?
— Не, не, велики победителю! Аз само на теб… Мислех, че само ти ще можеш да оцениш голямото значение на изнамереното от мен. И да наградиш…
— Да… Да наградя — замислено и тихо каза Александър и изведнъж очите му гневно пламнаха. — Има неща, които не е позволено да престъпват нито простосмъртните, нито дори боговете. Истинската съдба се решава в честен бой между най-добрите… Клейтос! — извика той така, че понечилият да се изправи изобретател отново падна пред царя.
Гигантът като вихър се втурна в шатрата.
— Вземи го и го убий, запуши му устата веднага!
Навън от палатката виковете на изобретателя секнаха. В настъпилото мълчание Таис се отпусна пред краката на Александър, гледаше го с възхищение, вдигнала очи, и милваше с длани дълбоките белези по оголените му колене. Александър сложи ръка на тила й под тежкия кок на косата и искаше да повдигне атинянката, да я целуне. Пред шатрата се чуха весели гласове. Черният Клейт извика някого. Влязоха приближените на Александър и заедно с тях Птолемей.