Колони от черен гранит, високи по сто лакти, според преданието въздигнати уж от Дионис, охраняваха входа на южната част на двора с широко разпрострените крила на храма от големи зелени тухли. По покривите на страничните постройки растяха сливи и персийски ябълки. Белокаменна стълба водеше от платформата към главния вход над широка кубическа тераса, облицована с тъмночервена гледжосана керамика, която блестеше на слънцето. Входът се разделяше от две колони на три отвора с широка рамка от масивни блокове черен камък, отстрани на която по седем квадратни колони поддържаха плосък покрив с градина и площадки за разходка. Центърът на покрива беше увенчан от правоъгълна надстройка без прозорци и врати.
Някой от могъщите покровители на Таис бе предупредил за пристигането й. Щом хетерата стъпи на площадката при входа, пред нея се озова цяла тълпа жени. В центъра на групата бяха застанали мъж и жена в тежки везани дрехи с еднаква кройка, но различни по цвят — бяла за мъжа и черна за жената.
Таис предаде сандъчето на Александър и бе почетена с нисък поклон. Жрицата с черния пеплос я взе под ръка и я поведе към вътрешността на храма. Зад вратите, обковани с огледално полиран електрон, се намираше светилището с таван от златни листове.
Върху правоъгълен блок от бял камък стоеше висока малко повече от два лакътя неголяма статуя на Великата майка, Астарта или Рея. Твърде старо (според преданието от преди няколко хиляди години) изображение на гола жена от Теракота, покрита със светлокафява глеч с цвят на много загоряла кожа. Жената седеше на подвитите си нозе, с леко извито вдясно туловище, с ръце на кръста, опряла длани в изпъкналия си корем. Огромните й бедра, много по-широки от масивните и рамене, служеха за пиедестал на могъщо тяло с тежки ръце, големи и правилни полусферични гърди. Шията, права и висока, почти равна по дебелина с тясната удължена глава, с едва набелязано лице, придаваше на статуята горда напрегнатост — ентазис.
Златни мрежести верижки, обсипани с виолетови хиацинти и изумруди, се спускаха по раменете на статуята, а на челото й гореше с ярък огън някакъв необикновен камък. По-късно Таис научи, че камъкът нощем свети силно, озарявайки светилището.
Една стъпка по-назад, в сянката на нишата, върху също такъв блок, имаше изваяние на мъжко божество, с грубо набраздена лопатовидна брада. Бронзови колела с широки наплати крепяха двата пиедестала. По време на големите лунни празненства тези тежки колесници се спускаха някак си в двора на храма. По-нататък два лъва водеха Рея-Астарта, а мъжкото божество, чието име Таис не разбра — свещени бикове.
Главната жрица, като не желаеше или не умееше да говори на койне, мълчешком откопча фибулите върху хитона на Таис и го смъкна до кръста. От тъмната дълбочина на светилището бързо и безшумно излязоха две групи жрици, млади, със замислени, намръщени, почти грозни лица, удивително подбрани по ръст и цвят на косата. Те се подредиха от дясната и лявата страна на статуята Кибела-Рея и Таис да ги разгледа отблизо. Тези, които бяха отдясно, имаха тъмночервени „финикийски“ коси и вместо дрехи бяха покрити от врата до коленете с нещо като рибарска мрежа от дебели червени нишки, изплетена точно по тялото. Черна верига с квадратни звена-катарами пристягаше вместо пояс това необикновено облекло. Под шията мрежата беше прикрепена към черен широк ремък с металически украшения. Черни гривни крепяха мрежата над коленете и на китките. Косите им, подрязани като на робини, прехвърлени назад и завити в стегнат кок, обрамчваха ниските широки чела, подчертавайки враждебния огън на тъмните очи.
Жриците бяха от различни народности и си приличаха не само по цвета на косите, но и по строгата съразмерност на лицето, съвършенството на силните тела, по еднаквия ръст — не по-висок от ръста на средна елинка.
Вляво бяха застанали жени с тъмна бронзова кожа, чернокоси, в черни, по-дебели мрежи, с пояси, гривни и нашийници от червен бронз. Техните блестящи, упорити очи горяха с див пламък. В тежките кокове на дългите им коси стърчаха златните дръжки на кинжали. Жриците с любопитство разглеждаха бакъреното тяло на знаменитата хетера. Таис слабо им се усмихна, но в отговор не се мярна дори сянка от усмивка в мрачните погледи на служителките на Астарта-Рея-Кибела.