Призори от източните долини долетя чист и студен вятър, промъкна се през отворената врата и отворите на прозорците и накара вкочанената атинянка да се събуди. Таис едва се сдържа да не изстене, чувствуваше болка в мускулите, сякаш бе препускала двадесет парасанга непрекъснато. Изхапаните устни бяха подути, не можеше да докосне гърдите си. Таис намери За-Ашт в съседната стая, мятаща се като в треска върху изплетен от тръстика килим. Разбудена, тя не можеше да дойде на себе си, гледаше господарката си ту уплашено, ту яростно. Студена злоба се породи и у Таис и тя мислено пращаше по дяволите толкова интересувалите я по-рано храмови обичаи и коварните жрици на Астарта, които нарочно й бяха дали силна отрова, за да изпита поклонницата на Афродита силата на Великата майка.
Тя даде на финикийката да пие, разтри слепоочията й с масло. Най-после За-Ашт, залитайки, донесе топла вода, изкъпа и разтри Таис и сама напълно се съвзе. От храма донесоха храна, за щастие много проста — мед, мляко, питки, сухо грозде, в които бе невъзможно да примесят още някаква отрова.
Като се нахрани, Таис възвърна силите си, спусна се към горичката да види охраната си, настанена извън пределите на храма. Тя вървеше все по-бързо, чувствуваше, че силите й се възвръщат и накрая, радвайки се с цялото си тяло, се втурна да тича. При един завой на пътя хетерата едва не попадна под копитата на коне. Насреща й препускаха петима ездачи, които водеха за юздите два коня, покрити с персийски потници. Единият от тях се изправи на задните си крака и пронизително изцвили. Таис позна Салмаах едва след като кобилата се обади на стопанката си и се учуди на своята разсеяност, приписвайки я на действието на отровата. Препускащият до Салмаах Боанергос тихо зацвили, като че се стесняваше да издаде чувствата си. Салмаах, присвила уши, се опита да го ритне и му попречи да се приближи до стопанката си. Раванлията пропусна кобилата напред и изведнъж я ухапа по задницата. Салмаах препусна и отмина, а Боанергос се спря точно пред атинянката. Без да мисли, Таис се метна на гърба му и издърпа повода от коняря. Боанергос препусна така бързо, че веднага остави назад цялата компания. Таис препуска така около един схен, докато навлезе навътре в гората, и спря червеникавия кон, като здраво го стисна с колене, гледайки широката му шия. Началникът на охраната — лохагос (стотник) я догони и й направи строга бележка, че в тази непозната страна не трябва нито да ходи, нито да язди сама. На веселата шега на хетерата македонският ветеран отговори печално, че възхвалява нейната смелост. Но той ще трябва скоро да се прости с живота, без да се е оправил още от раните си и без да е участвувал в нова славна битка.
— Защо? — възкликна Таис.
— Защото теб ще те откраднат или убият. Тогава на мен не ми остава друго, освен да помоля другарите си да ме заколят заради позора, че не съм успял да те опазя, и за да избягна наказанието, което ще измисли Птолемей… какво ти той, самият божествен наш Александър!
Искреността на стария воин засрами хетерата. Тя се закле във водите на Стикс, че ще бъде послушна и няма да се отдалечава от храма дори на кон. „В такъв случай достатъчен е един воин — реши началникът, — той ще може да прикрие отстъплението, докато Таис препусне за помощ.“ Веднага младият хестиот Ликофон, красив като Ганимед, се премести от своя кон на Салмаах, тя се подчини на водача и се понесе към дома на македонците за оръжие. Четиримата другари дочакаха завръщането му и като пожелаха здраве на поверената им красавица, препуснаха да се присъединят към другите седем македонци, които развеждаха конете на юг от храма. Таис познаваше пазителя си от съвместното пътуване до Хиерапол и неведнъж бе забелязала възторжените му погледи. Като му се усмихна, тя насочи раванлията на изток, където боровете бяха по-ниски, по-редки и започваха пясъчни хълмове с китки тамариск на върховете си. Няколко, стадия напред вълните на пясъчните могили ограждаха голяма горичка от непознати, прилични на тополи дървета. Таис неочаквано пожела да надзърне в уединения гъсталак, който като че ли криеше нещо забранено. Конете добросъвестно напрягаха сили, затъвайки в пясъка, докато доближиха до много голям хълм. Едва ездачите стигнаха върха му, когато и двамата нададоха вик на изумление. Като син сърп, достигайки до подножието на хълма, блестеше мъничко езеро с прозрачна вода. Там, където езерото извиваше навътре и сенките на високите й дървета се простираха над гладката водна повърхност, наситеният му синьозеленикав цвят пленяваше погледа. Източният вятър не стигаше дотук и тръстиките, които обгръщаха със зелен полукръг синята вода, едва поклащаха тънките си връхчета. Пришълците не забелязаха човешки следи, Таис пламна от желание да се окъпе в това прекрасно място. Растителността показваше, че водата не е застояла. В североизточния край на езерото, към „рога на сърпа“, бликаха извори.