Стариците, които до този момент много старателно не обръщаха внимание на лудориите на Савн и приятелите му, станаха като една и след като изгледаха властно първо източняка, а после Тем, се изнизаха. Влад продължи:
— С по-малко хора тук ми харесва повече. Виното, ако обичате.
Тем му донесе чаша вино и Влад си плати. Отпи малко, остави глинената чаша и се загледа в нея. После бавно почна да я върти. Сякаш изобщо не забелязваше, че Савн и приятелите му са го зяпнали.
След малко Корал и останалите тръгнаха към масата си. На Савн му се стори, че Корал пристъпва малко боязливо, сякаш го е страх да не предизвика с нещо източняка. След като всички си седнаха, Влад се извърна към тях, погледна ги с някак престорена невинност и каза:
— Поразкажете ми, господа, за този край. Що за земя е?
Четирите момчета се спогледаха. Как да отговориш на такъв въпрос?
— Имам предвид, тук труповете винаги ли се пръкват така, изневиделица, или случаят е специален?
Корал трепна като ужилен. Савн за малко щеше да се усмихне, но се овладя навреме. Тък и Лан измърмориха нещо неразбрано; после хвърлиха по един поглед на Корал и Савн, станаха и излязоха. Корал се поколеба, стана, погледна Савн, понечи да му каже нещо, след което и той се изниза през вратата.
Влад поклати глава.
— Днес май пъдя клиентите. Не го правя нарочно. Дано само добрият Тем не ми се сърди.
— Ти магьосник ли си? — изтърси Савн.
Влад се засмя.
— А ти какво знаеш за магьосниците?
— Ами, живеят вечно и не можеш да им направиш нищо, понеже си пазят душите в едни вълшебни кутии, дето никой не може да ги отвори, и могат да те накарат да направиш неща, които не искаш да направиш, и могат да…
Влад отново се изсмя.
— Е, в такъв случай не съм никакъв магьосник.
Савн понечи да го попита какво толкова му е смешното; после погледът му пак падна на осакатената му ръка и му хрумна, че един магьосник не би позволил да го сполети това.
След малко неловка тишина Савн отрони:
— Защо го каза това?
— Какво съм казал?
— За… труповете.
— О. Исках само да разбера.
— Беше жестоко.
— Тъй ли? Всъщност попитах най-сериозно. Изненадва ме, че идвам в едно място като това и след мен хоп — появява се труп. Кара ме да се чувствам неловко. И ме прави любопитен.
— Други също са го забелязали.
— Не ме учудва. И клюкарстват за мен, несъмнено.
— Ами, да.
— Какво точно го е убило?
— Никой не знае.
— О?
— Във всеки случай нямаше никакъв белег по него, а приятелите ми казаха, че майстор Знахар е объркан.
— Майстор Знахар бива ли го в такива неща?
— О, да. Може да каже дали е умрял от болест, дали го е пребил някой или му е направил магия, всичко. А не е разбрал.
— Хм. Жалко.
Савн кимна.
— Горкият Юзда. Беше добър човек.
— Юзда ли?
— Така се казваше.
— Странно име.
— Не му беше рожденото. Викаха му така, защото караше.
— Какво караше? Карета?
— А, не. Караше доставки, стока.
— Тъй значи. Май ми напомня нещо.
— Какво ти напомня?
— Както казах, струва ми се, че го познавам отнякъде. Чудя се, ако мога да се доближа до… кой е господарят на тези земи?
— Негова милост баронът.
— Как му е името?
— Барон Мала чука.
— Не му ли знаеш личното име?
— Чувал съм го, но в момента не мога да се сетя.
— А бащиното му име? Или по-скоро, името на стария барон?
Савн поклати глава.
— А името „Лораан“ да ти говори нещо? — попита Влад.
— Да, точно така беше!
Влад се изкиска тихо.
— Виж ти. Колко забавно.
— Кое?
— А, нищо. И Юзда е бил човекът, който е карал продукти на Лораан?
— Ами, Юзда караше навсякъде. Доставяше стока на… почти на всички.
— Но работата му не го ли е водила и до замъка на барона?
— Ами, сигурно.
Влад кимна.
— Така си и мислех.
— Мм?
— Познавах го преди време. Боя се, че беше съвсем за малко, но все пак…
Савн поклати глава.
— Не съм те виждал тъдява досега.
— Изобщо не беше тук; беше в замъка на Лораан, не в имението му. Замъкът, доколкото, си спомням точно пейзажа, трябва да е от другата страна на Кафява глина.
— Да, така е.
— А и не се задържах там задълго. — Влад го каза с лека усмивка, като на стара шега, която само той си знаеше. — И кой е барон сега?
— Как кой? Ами същият, който си е бил винаги.
— Но след като умря старият барон, не го ли е наследил синът му?
— О, сигурно. Трябва да е било преди да се родя.
Очите на източняка се разшириха, което сякаш означаваше същото като при човек.
— Чакай. Старият барон не умря ли преди няколко години?