Савн повтори въпроса си.
— Какви неща ще трябва да уреждаш?
— А? — каза Влад. — О. Не е важно.
Савн зачака. Влад се отпусна в стола си, с широко отворени очи, но загледан в тавана. На два пъти ъгълчетата на устните му трепнаха като в усмивка; веднъж раменете му потръпнаха, сякаш го уплаши нещо. Савн се зачуди за какво ли се е умислил. Тъкмо се канеше да попита, когато Влад го изгледа в очите.
— Вчера ти започна да ме питаш за вещерството.
— А, да. Защо…
— Би ли искал да се учиш?
— Да се уча ли? Искаш да кажеш, как да… ъъъ…
— Казваме му правене на заклинания, също като магьосниците. Интересува ли те?
— Никога не съм мислил за това.
— Е, помисли тогава.
— А ти защо искаш да ме учиш?
— Имам си причини.
— Не знам.
— Честно казано, колебанието ти ме изненадва. За мен ще е от полза, ако някой тук знае определени заклинания. Не е задължително да си ти; просто си помислих, че може да искаш. Мога да намеря някой друг. Може би някой от тези младежи тук…
— Добре. Съгласен съм.
Влад не се усмихна. Само кимна леко и каза:
— Хубаво.
— Кога трябва за започнем.
— Най-добре веднага — каза източнякът и стана. — Ела с мен.
Тя полетя над и пред своя любим, на дълги, широки и пресичащи се кръгове малко под ръждивата пелена. Той не възрази, че ще я следва, защото зрението й беше по-остро.
Всъщност тя знаеше какво точно търси и можеше да отиде направо там, но денят беше хубав и топъл за това време на годината; а и не бързаше да изпълни желанията на Даващия. Имаше време за това; никакво усещане за припряност нямаше в смътното ехо, което бе доловила, тъй че защо да не се порадва на хубавия ден?
Над нея някакъв ленив сокол проби надолу през пелената, зърна я и я подмина нахално. Нямаше нищо против; нямаше за какво да спорят, докато соколът не връхлети; тогава можеха да си поиграят старата игра на „Ти си по-бързият надолу, но аз съм по-бързата нагоре“. Беше играла тази игра няколко пъти и обикновено я печелеше. Беше загубила веднъж, срещу един предпазлив голям стар ястреб, и още носеше белег от това на дясното си крило, но вече не я притесняваше.
Зърна напред грамадата, сътворена от човеци, и съешникът й, който я видя в същия момент, я настигна, и двамата направиха над нея един широк кръг. Тя си помисли, че може би след няколко дни ще може отново да се съеши, но пък наистина беше много трудно да си намериш гнездо, след като все си на път.
Любимият й изпрати нетърпелив зов. Тя му отвърна с психична въздишка и закръжи надолу, за да се заемат с работата си.
4.
Савн си беше помислил, че ще отидат в стаята на Влад, но източнякът го изведе на улицата. Навън все още беше светло, но постепенно започваше да се стъмва, пелената ставаше повече червена, отколкото оранжева и подсилваше тъмночервения блясък на тухлите на старата къща на Обущаря отсреща. Малко хора минаваха и всички като че ли се бяха залисали в работата си; възбудата отпреди няколко часа се бе изпарила като локва в горещ летен ден. А и доколкото можеше да прецени Савн, онези, които се мяркаха наоколо, сякаш нарочно отбягваха да погледнат към източняка.
Савн се зачуди защо идеята да учи източняшка магия не го беше възбудила чак толкова и стигна до извода, че е защото всъщност не вярва, че е възможно да стане. „Добре де — попита се той, — защо пък не?“ „Защото — последва отговорът — изобщо не го познавам тоя източняк и не разбирам защо ще иска да ме учи на каквото и да било“.
— Къде отиваме? — попита той на глас.
— До място, заредено със сила.
— С какво?
— Място, където е по-лесно да си извън и вътре в себе си, както и в другото.
Савн се помъчи да реши кой въпрос да зададе по-напред.
— Другото ли?
— Лицето или нещото, които желаеш да промениш. Вещерството — магията — е начин да се променят разни неща. За да промениш нещо, трябва да го разбереш, а най-добрият начин да разбереш е като се опиташ да промениш.
— Не разби…
— Илюзията за разбиране е резултат от разстояние и перспектива. Истинското разбиране изисква съпричастие.
— О? — отвърна Савн и остави за по-късно да реши дали да помисли върху това, или не.
Крачеха бавно към няколкото оставащи постройки в западния край на селото. Савн съзнателно потискаше желанието си да побегне. Вече бяха съвсем сами; чуваха се само откъслечни гласове откъм склада за храни, където Снабдителя говореше: „Та му рекох аз, не съм виждал никога кетна с дървен крак и не знам как е могло да стане тъй, че…“ Савн се зачуди на кого ли говори. Скоро поеха по пътя за господарското имение, западно от селото, и Савн попита: